Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 9

Когато се простиха с майка си и протегнаха ръка към конете, Тодор и Асен се озърнаха:

— Но где е Ицо?

Един бял жребец изтрополя по камъните. Момчето се бе приготвило за път…

— И аз ще дойда!

Напразно го увещаваха да остане вкъщи. Ицо упорито клатеше глава. Ако не го вземат, той ще ги следи отдалече и пак ще дойде. Тогава Асен го погледна в очите. Дълбока гънка сечеше челото му на две.

— Ако не се върнем — това може да се случи, кой ще ни замести? Кой ще продължи делото?

Иваница разбра и наведе очи.

Към залез-слънце дружината спря при най-главната крепост на Хемуса.

— Това място ще искаме от Исака да ни даде като прониатско — рече Тодор и посочи към изток едно дълго петно — старите букови кории — така ще можем свободно да разполагаме с войска. И тази крепост ще искаме да ни зачислят. Също така ще искаме да плащат на българските войници, както на ромейските.

— Те ще усетят и няма да се съгласят… — прошъпна замислено Сеслав.

Белгун го чу, по мургавото му лице трепна неуловима усмивка.

— Ако не се съгласят, толкова по-зле за тях… — И някакъв зловещ огън лумна в помрачения му взор.

Един истриот се спусна да поеме конете. Асен поклати глава.

— Само ще си починем — рече — няма да преспиваме.

Цяла нощ пътува дружината и цял ден и пак цяла нощ. При Дианинград починаха десет часа и отново тръгнаха по течението на Тъжа. По пътя им се събраха тълпи измършавели, дрипави хора. Стари жени ги благославяха и се кръстеха, деца коленичеха и целуваха ръцете им, мъжете се оплакваха с тревожни, отчаяни слова. Най-разярени бяха влашките пастири.

По селища, катуни и заселки се чуваше само един общ стон:

— Взеха ни стадата, взеха ни овцете, биволите, свинете, насила ги отвлякоха, взеха прикята на дъщерите ни, десет пъти увеличиха данъка… И все за царската сватба, за Исака и Маргарита… Ще се гощават ромеите с нашата стока! Ограбиха ни! Ограбиха ни?… — И те отпущаха безпомощно ръце.

— Когато дойде времето, ще бъдете ли готови? — питаше Асен и ги пронизваше с хладните си сиви очи.

Мъжете изтръпваха, дигаха глава, светлина трепваше по измъчените лица.

— Ти ще бъдеш нашият цар! — и благоговейно коленичеха, целуваха дрехата му, кълняха се. А мълвата ходеше тайнствена и бърза от заселка на заселка и като чудотворен лек сгряваше изстинали сърца, замрели души.

На петия ден пристигнаха в Адриановград, отбиха се от великолепния друм, който водеше за Константиновград, и слязоха по левия бряг на Хебъра.

В края на осмия ден пред очите на уморените пътници се мярнаха огромните тъмни гори на Кипсела.

Докато в Търново дърветата едва бяха покрили клоните си с тънък сребристозелен мъх, на юг, близо до Мраморно море, вече цъфтеше буйна, блестяща зеленина, пропъстрена с пролетния сняг на прасковите, сливите и вишните…

Топъл, влажен вятър лъхъше на българите, които изумени от велелепието на толкова мрамор и позлата, нетърпеливо чакаха пред пропилейте завръщането на императора. Но Исак Ангел се бавеше. Между много слабости на василевса ловът бе най-любимата, най-властната. Широките гори на Кипсела бяха пълни с огромни стада от стройни сърни, едри глигани и свирепи мечки.