Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 10

Бледен и неспокоен, Асен непрекъснато се разхождаше около величествения вход под невъзмутимия поглед на стражата, която спокойно слушаше проклятията и заканите на чужденеца, без да разбира нито дума от странния му език.

Под мраморния свод на вратата се мярна една висока девойка с гъвкава талия и стройни бедра. Малките й крака бяха обути в сандали от бяла кожа със златни връзки. На минаване тя хвърли тъмен дяволит поглед към непознатите и изчезна зад кипарисите. Княз Белота дълго гледа мястото, зад което се беше изгубила. Не, такива жени той не беше виждал в земите си, нито такива тънки, прозирни одеяния, нито такъв едър бисер в косите. След малко девойката мина отново. Докато се опомни, Белота усети как една лека китка теменуги падна между втория и третия чапраз на връхната му дреха. Когато се обърна, девойката бе изчезнала.

— Зоя! — извика някакъв далечен женски глас. — Ела по-скоро… Где се губиш?

Зоя! И името бе хубаво и ново, и нежно като нея. Белота не бе обичал никога. В неговите земи, там горе при Дунава, синът на стария княз Алдеко не бе помислял да се ожени повторно. Цял ден зает с коне, соколи и кучета, не бе му останало време да мисли за жена. И ето сега… Зоя! Нали така бе казал непознатият глас.

Чу се далечен звук от рог. След малко кучетата излаяха наблизо. Василевсът се връщаше.

Със свито сърце българите влязоха в една просторна стая с тераса към градината. Но изнеженият ромеец се бавеше в сложната церемония на преобличането. Едно голямо бяло куче влезе в стаята и легна пред широкото кресло от абанос и седеф, което се издигаше на няколко стъпала от пода. Звънна шум от оръжия и василевсът пристигна, придружен от севастократора Йоан, логотета Никита Акоминат и телохранителите. Заедно с него нахлу някакво чудно, замайващо ухание. Според обичая българите коленичиха и целунаха обущата му. След това полека вдигнаха очи.

Този ли беше човекът, който никога не обличал една дреха два пъти, който се къпел всеки ден в скъпи източни благовонни води, който беше убил баила Стефан Агиохристофорит, когото ръката на ангела бе запазила от стрелата на Андроника?

Василевсът бе разсеян и нетърпелив. Ранното прекъсване на лова го бе изпълнило с досада и недоволство. Той хвърли небрежен поглед към българите, помъчи се да разбере каква полза и каква вреда може да има от тия двама подвластници и понеже целият прием му се стори безсмислен (какво значение имаха молбите и заканите на тия слаби боляри от далечний Хемус сега, когато Византия беше победила норманите и беше сключила мир с венгрите), той се прозина няколко пъти, поглади едрото бяло куче и отговори отрицателно.

Асен пламна. С дръзки слова той припомни за правата, които родът му е имал по времето на Никифор Вотаниат и които Комнините му бяха отнели. Исак Ангел се засегна, посъветва се с чичо си и отказа решително. Страшна ярост лизна по жилите на Белгуна, ноздрите му затрепериха, той сви юмруци и заплаши с бунт и отцепление. Василевсът се засмя, стана и излезе.