Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 8

— Той е дошъл тук, за да изгони ромеите! Той ще ни помогне! — Тя разпиля косите си и тръгна между хората, които отстъпваха с ужас и благоговение. Някакъв мъж с изцъклени очи и остър пронизителен глас почна да крещи с разперени ръце, загледан в небето:

— Добрий мъченико, отечестволюбче, свети Димитре, добропобеднико, помогни ни, спаси ни… — След това се търкулна на земята и почна страшно да се гърчи. Други бесновати, с пяна на уста, се биеха в гърдите и дръзко подканяха хората на бунт. Тъмна глъчка се разлюля като море, около един едър дъб почна да се трупа гъста навалица, някакъв сляп певец изплакваше болката на цял един народ:

Бог изволи да изпрати от висшето синьо небе свети мученик Димитри с добри вести за наш народ, за наш народ в тежко робство. Как настава вече време да отмахне чуждо бреме…

Гуслата трепереше в ръцете му като ранена птица.

Някой извика:

— Белгун! Белгун иде…

Иваница се обърна и видя брата си. Асен бавно стъпяше между народа, който се тълпеше от двете му страни. Един момък се изправи пред него и извика:

— Докога ще робуваме, болярино?

Асен го погледна с острия си сив поглед, не отвърна, продължи пътя си и спря върху един широк плосък камък до реката. Тълпата замря.

— Братя мои — каза властелинът — много сме чакали и търпението ни вече се свърши. Аз и Тодор решихме да заминем за Визанс. За последен път ще се явим пред императора, за да искаме правдини. Ако не сполучим, вие знаете какво ще…

Тълпата с възторжени викове прекъсна думите му, заобиколи го, вдигна го на ръце.

— Сега! Още сега — се чуваха гласове. — Защо ще ходите напразно в Царевград? Смърт на ромеите! Долу кастрофилакса Мануил!

Погледите на Ицо и Асен се кръстосаха бляскави като сребърни мечове. Една и съща мисъл ги проряза… Зачуха се нови гласове:

— Тодор! Тодор!

Най-големият брат заедно с неколцина други боляри слизаха по друма.

— Долу ромейските истриоти! — ревеше тълпата. — Бунт! Бунт! — С мъка Тодор се опита да усмири накипялата народна душа. Трябваше да се чака, да се търпи, да се дебне…

След петдесет дни дойде вест за поражението на норманите при Димитрица. Храбрият военачалник Алексей Врана оправда опасенията на болярина Сеслав. А когато през зимата Исак Ангел се ожени за дъщерята на венгерския крал Бела и като зестра получи българските градове, завладени от венгрите, Асен и Петър разбраха, че няма вече какво да се чака и че е дошъл часът с дързост и сила да освободят България. Трябваше някакъв предлог. И двамата братя заминаха за Кипсела, любимото летовище на василевса, за да предадат установеното число от сто коня данък, който бяха длъжни да предават всяка година на ромейската власт. Но този път те нямаше вече само да дават, но и да искат. Щяха да искат нещо, което едва ли щяха да получат. А това можеше да стане добър повод за непокорство и бунт. Щяха да поискат да ги смятат като равностойни на ромейските прониари с право да служат в ромейската войска. И още нещо — да им се даде във владение едно спорно място в Стара планина. Придружаваха ги княз Белота, болярите Сеслав и Добромир Хръс. А куманският вожд Коча се върна зад Истъра, за да преговаря с останалите главатари каква помощ биха могли да дадат в случай на бунт.