Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 4

— Когато Борил стане цар, ще умее да помни… Не бой се, Скилояне…

Иваница изръмжа от болка, по ръката му потече кръв, с едно движение той събори Борила на земята, двете тела започнаха да се търкалят преплетени, жестоки удари отекнаха, смесени с проклятия и закани. Изведнъж вратата на стаята се отвори и госпожа Теодора се спря вцепенена. После се затече и почна да дърпа брата си.

— Ицо, Ицо, ще го убиеш!

Иваница скокна цял зачервен, с треперещи устни и мътни очи.

— Научи най-напред сина си да не подслушва и да си знае мярка на устата — рече той, като дишаше тежко — инак да не ми се мярка пред очите!

Той разтърси дългите си кестеняви къдри и с надменно вдигната глава почна да слиза по стълбата.

Горе от дървената площадка боляринът Саца се обърна към другарите си, които с мълчаливо любопитство бяха наблюдавали борбата, поклати глава и каза:

— От това момче ще стане нещо…

В това време Иваница се бе метнал на белия си жребец и препускаше към тъмните гори на Орловец. След него тичаше верният му хрът. На показалеца му стоеше неподвижен и царствен крагуй.

От този ден нататък всеки час в Търново започнаха да прииждат бежанци от цялата Долна земя: боляри, търговци, еснафи, зарязали бащини домове и имоти, за да спасят живота си и да подадат ръка на родните си братя в хемските клисури за обща борба. Не, не се търпеше вече. Византийската държава не закриляше людете си, не можеше да брани границите си. Само възкресението на старата, велика Симеонова държава щеше да даде мир и благополучие на полуострова.

Забягнали някога от Преслав в Охрид, Солун и Драч, сега старите болярски родове се връщаха към древните си семейни гнезда. Пак от нявгашните горди планински кули щеше да се възроди това, което е било преди.

Една вечер, късно, на портата на владетелската твърдина отекнаха силни удари. Двама конника чакаха на дъжда да им се спусне подвижният мост.

Тодор и Белгун се спогледаха. Поклатиха глава. Нови бежанци. Дадоха знак да ги пуснат и отведат в жилището на дежурния войвода. Ала бежанците настояваха да бъдат веднага отведени при властелите. Носели им важна вест. И ценен дар.

Острият взор на Белгуна проследи с внимание всяко движение на новодошлите, докато гостите от Долна земя полека и старателно отвиваха от многобройните му завивки скъпия подарък, разказвайки с морен, пресекнат дъх:

— От Драч избягахме в Охрид, а оттам в Солун. Ала когато разбрахме, че норманите ще обсадят силната твърдина, решихме да се завърнем отново в Горна земя. Знаехме, чувахме, че тук, при вас, е гнездото на бунта. И дойдохме да ви предложим помощта си. В цяла Долна земя се пее песента за братята Асен и Тодор… Вие ще бъдете наши вождове и царе!

— От чий род сте, млади момци? — попита любезно Тодор.

— От рода на войводата Ивац…

— На витяза от планината Томор? — възкликна зарадван Асен. — Радвам се от сърце.

Изведнъж той побледня, млъкна, загледан в иконата, която двамата бежанци отвиха от последната покривка и я дигнаха високо, към светлината на борините.

— Решихме, като избягаме, да вземем със себе си и чудотворната икона на свети Димитра Солунски. Да не я оставяме в ръцете на врага, да не напущаме града, без да сме спасили най-ценната му украса. Даряваме я на твоя град, княже Асене, водачо наш… И нека чудотворецът помогне на делото ти…