Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 2

— Тук са всички — каза той. — Коча, Татимир, Хръс, Иванко, Саца… — След това прибави по-тихо, извърнат към Белота: — Братовчеде, днес Ицо не е ли идвал у вас?

Белота поклати глава.

— Това момче се е изгубило от снощи. Мама плака цял ден. Аз все се надявах, че е у вас.

— Не ставай дете. Ицо е отишъл на лов и е останал да спи в манастира. Конят му тук ли е?

— Не.

— Виждаш ли? А нещо друго? Пратеникът върна ли се?

Сивите очи на Белгуна потъмняха. Между веждите му се отсече дълбока отвесна бръчка.

— Още не.

По-големият брат Тодор разговаряше в един ъгъл с някакъв възрастен духовник.

— За втори път ми се яви насън добропобедникът Димитър… — каза тихо йерей Василий — яви ми се и каза: „Бог ме поела да помогна на българското царство да се възобнови. Наближава великият час…“

Изведнъж върху плочите на двора звънна конски тропот. Някой изтича бързо по стълбите, вратата се блъсна широко и едно съвсем младо момче — задъхано, с блестящи очи — застана на прага и извика:

— Солун паднал!

Мъжете наскачаха, развикаха се, двама старци се прегърнаха просълзени, всички заобиколиха момчето, отрупаха го с въпроси. То мълчеше съвсем бледо и се усмихваше, гърдите му се вдигаха бурно в тежка умора. Съвсем бавно по бузите му полази гъста алена багра.

— Кажи, кажи, отгде знаеш? Где си ходил?

Тодор се провря между ликуващите и сложи ръка върху рамото на брата си.

— Отгде знаеш?

Иваница дигна към него очите си — синьо-зелени и дълбоки като море.

— Пресрещнах пратеника! Конят му беше много изморен, може би чак довечера ще пристигне. Върнах се сам, за да ви съобщя по-скоро — той избърса с длан мокрото си лице — норманите превзели Солун и с осемдесетхилядна войска потеглили за Царевград.

Стаята екна от възторжени възклицания, викове, песни. Сякаш някакъв мощен, съживителен пламък лумна в гърдите на всички. Една обща радостна вълна се дигна, преля, удави стаята. Песента, която тихо се носеше като тайнствена чудна надежда из цяла Мизия, из цяла Долна земя, избликна от всички устни:

Имала мама нямала до два ми сиви сокола, сокола до два близнака; скритом ги мама хранила, хранила още доила, доде соколи порасли, никой не се научил… Като соколи растяли, мама им песен пеела: — Нани ми, нани, соколи, соколи до два близнака, растете и порастете, тежко имане делете, върла потеря сберете, бащино царство земете, бащино още майчино!

Само Тодор и Белгун мълчаха усмихнати, със сияещи лица. Внезапно Иваница изчезна. Белгун го настигна по стълбите.

— Къде пак? Най-напред се обади на мама!

— Отивам да бия камбаната на „Свети Димитър“! Ще дигаме вече бунта…

Белгун го изгледа строго.

— Върви при мама! Това не е детинска работа. Хайде!

— Аз не съм дете. — Иваница упорито метна глава назад.

По-големият брат се усмихна и погали бузата на юношата. Иваница сви вежди и бавно се отправи към стаята на жените.

В това време между съзаклятниците беше избухнал остър спор. Едни искаха незабавно да съберат хората си и да се присъединят към норманите, други настояваха да се потърпи още малко, за да се подготви целият народ. Горчиви бяха спомените от 1040 година. Да не се бърза, повече предпазливост. Между последните беше и Тодор. В жилите му течеше хладната, спокойна кръв на майчиния му род. Но и острия, ловък ум бе наследил пак от майка си. Ала Белгун вече цял гореше. Как? Да се изпусне най-удобният миг сега, когато в Царевград са изгубили ума си и никой няма да помисли за далечната българска провинция? Не. Асен не можеше да търпи и с бързи стъпки се отправи за стаята си. Ръцете му трепереха за борба.