Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 37

— Нали ще дойдеш утре вечер пак? — попита тихо хетерата, когато си обличаха наметките в преддверието.

— Не — отвърна хладно варваринът, сне пръстена, подаде й го. Тя поклати глава и скръсти ръце.

— Дадох ти го за спомен от тази вечер…

— Вземи го, княже. У нас това е обичай… — добави Теофил. — Инак ще обидиш домакинята.

Иваница рязко и неловко се поклони, сложи кожената си шапка и изтича по стълбите, последван от телохранителите и останалите мъже, които набързо се сбогуваха с Ефросина.

Когато се качваше на коня си, ястребовият му взор долови за миг една картина, която накара сърцето му да се свие от болка.

Горе, в блясналото от светлината на свещите преддверие, страторът Адриан шепнеше нещо, наведен над рамото на хетерата.

Ефросина се усмихваше.

Глава X

Ефросина и българският княз вървят заловени за ръка из кипарисовите гори, които се спущат към брега на Босфора. Бялата одежда на жената искри в синьо-зелените нощни сенки тайнствено — като крило на херувим. Лек благоуханен вятър поклаща тънките върхове на дърветата. Пред нозете им се плискат сребропенни вълни. Тя нежно притиска страната си до неговата, топлият й дъх облива лицето му и разпъва сърцето му в пламтяща радост. В седефения блясък на чудната нощ греят само две звезди — очите на Ефросина. Князът бавно се навежда към тях…

Иваница отвори очи. Гърлото му бе пресъхнало, сърцето биеше бързо и тревожно. Обърна се на лявата си страна. Обърна се на дясната. Отново на лявата. Но сънят бе отлетял от клепките му. Той погали няколко пъти страната си — сякаш диреше следа от ласката, получена насън — отметна бързо кадифената покривка и скочи.

Върху мозайката на пода лежеше тъмната сянка на решетката, която закриваше прозореца. Той си спомни своята пленническа златна клетка и гневно сви юмруци. Дълбоко в душата му прокънтя дълъг, отчаян зов.

А от Търново не идеше никаква вест. Забравили ли го бяха? Какво правеха там? Вече толкова пъти се беше опитвал да заговори с телохранителите си. Но никаква дума не можеше да откърти. Пазеха го строго и ревниво. На Адриана и Теофила не се доверяваше. Ромеи бяха. Можеше ли да им открие сърцето си?

Вдигна свитите си юмруци към челото си. Лунният лъч, който проникваше през решетката, падна върху десницата му. Като зелена мълния проблесна смарагдът под очите му. Той го изтръгна от пръста си и яростно го захвърли на пода.

Цяла нощ се разхожда Иваница из стаята като буен, неукротим звяр. Когато камбаните на дворцовите черкви забиха за утринна молитва, той се бе вече облякъл и докато чакаше да му донесат закуската започна да чете с дълбоко внимание „Историята на Херодота“.

Някакви стъпки отвън го накараха да вдигне глава. Беше Адриан. С леко начервени устни и напудрени ръце.

— Здравей, моето момче! Все книги… Е, кога най-сетне ще се съгласиш да дойдеш у Ефросина? Знаеш ли какви пакости си направил? Нашата несравнима хетера си е загубила ума по тебе… Никой не иска да вярва и все пак така е… Днес няма да бъдеш вече безсърдечен, нали? Знаеш ли как ще се зарадва, като й кажа, че ще отидеш?