Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 35

Ефросина метна един презрителен поглед към стратора.

— Няма ти да ме учиш какво да правя…

И с учудване забеляза, че всичкият й гняв е изчезнал.

Мъчно му е… Затова е тъй зло и недоверчиво.

Нежност към самотния пленник цъфна в сърцето й. Веселият момък и Теофил бяха седнали до буйно пламтящия огън и от време на време високо се изсмиваха. Веселият момък имаше кръгло лице и хубави зъби. Беше най-изкусният свирач и певец на Визанс, отчаян привърженик на Сините и примикюр в императорската конница. Той посегна към лирата, която лежеше върху една кафява мечешка кожа. Но Ефросина спря ръката му и посочи към прозирната среброткана завеса, която закриваше входа на трапезарията.

Адриан плесна ръце и ахна от възхищение.

Леконоги прислужници безшумно нареждаха редките ястия: руски черен хайвер, солена риба, дивеч със сос от мента, медовина с корени, вино, подправено с джинджифил.

— Твоята чаша винаги е пълна! — смееше се страторът и дигаше златния бокал до устата на Иваница, който леко се мръщеше и извръщаше лице.

— Аз не знаех, че българите са така хубави — каза неочаквано великият примикюр и глупаво се усмихна.

Иваница пламна, неволно погледна младата жена и наведе смутено очи.

Хетерата го гледаше странно и упорито.

— Ако княз Йоаница остане по-дълго във Визанс, сърцата на всички наши известни красавици ще паднат пред нозете му — каза Адриан и като се изправи извика: — За здравето на княза!

— За здравето на Йоаница! — повториха Теофил и примикюрът.

Ефросина мълчеше въпреки многозначителния поглед на стратора.

Минаха отново в приемната.

— Сега нашата скъпа домакиня ще ни посвири нещо… — каза Адриан. — Само че най-напред ще угася тези неща — той се отправи към високите златни свещници.

Само една-единствена скъпоценна лампа от карбункули остана да хвърля странна светлина в топлия здрач на стаята. Като голямо бяло цвете сияеше в един ъгъл хитонът на Ефросина. Тя взе флейтата и плахо я поднесе към устните си. След това я остави.

— Не. Не ми се свири тая вечер…

— Защо? — изтръгна се неволно от устните на Иваница.

Изведнъж той се ядоса на себе си, скочи, отиде към прозореца и отдръпна завесата. Дъждът бе спрял. В модрата прозрачност на небето се изрязваше огромният тъмен купол на „Света София“. Наблизо до нея статуята на Константина сякаш докосваше едрите сребърни звезди.

— Да посвиря ли? — попита тихо жената.

— Разбира се — отвърна нетърпеливо Адриан.

Ефросина погледна високата царствена осанка на княза, който се бе извърнал гърбом към нея и още гледаше навън.

Тихи трептящи звуци на безнадеждна скръб и страстен упрек бавно изпълниха здрача на стаята. Ефросина се увлече в песента, забрави всичко, себе си, околните, света, пред полузамрежените й мигли се мяркаха далечни чудни видения, невероятни сънища.

Тримата мъже слушаха вкаменени, омагьосани.

Песента отдавна бе спряла, но дълго още омаята остана да трепти в сърцата на замислените, мълчаливи силуети, които седяха неподвижни в златистата сянка.

Изведнъж примикюрът скочи, запали свещите, грабна лирата.

— Нещо весело! Нещо весело! Божествената Ефросина ще танцува.