Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 39

— Всяка от тия колони — пошъпна Теофил — е чудотворна и цери от разни болести. Онази червената лекува болките на кръста, а онази синкавата — болките на краката.

Глух шъпот се разля из тълпата. Беше пристигнал василевсът. Горе се яви императрица Маргарита, заобиколена от бляскава свита.

Литургията почна сред стройната песен на хора, благоуханията на тамяна и молитвите на многочислените епископи, пресвитери и дякони.

Иваница се почувствува внезапно утешен, успокоен; онова страшно чувство, което го бе смазало и унищожило при влизането му в храма, вече бе изчезнало.

Той наведе смирено глава. Сърцето му зовеше помощ и милост от чудотвореца Димитър.

Когато излязоха вън, пред очите им се изправи могъщата колона, която се издигаше срещу главната врата на „Света София“. Тази бе най-голямата от четирите исполински колони, които красяха Визанс. На върха й се крепеше двадесет стъпки висок железен конник. Беше Юстиниан Велики, василевсът, по чиято воля бе сътворен грамадният храм.

На минаване край параклиса на пресветата Мария Влахернска те се отбиха да се поклонят пред чудотворната панагия и да целунат решетката, която закриваше иконата.

— Виждаш ли тази бяла мраморна маса? — каза благоговейно Теофил. — На нея е било положено тялото на господ бог наш Исус Христос. Ето, това са следите от сълзите на света Богородица.

Иваница вървеше и непрекъснато мислеше за неочакваната среща с Ефросина. Дали не й беше казал Адриан, че ще ходят в „Света София“? Не. Това беше невъзможно. И… сънувала го била. Не лъжеше ли хитрата ромейка? Но откъде можеше да знае за кипарисовите гори?… И отново същият суеверен трепет го разтърси. Нима наистина го обичаше? Не! Лъжа! Лъжа! А кой знае…

— Защо не отговаряш, Йоаница? Питах те дали искаш утре да отидем на пантомимата в Пандохейона. Ще бъде в чест на венецианските търговци, които пристигнаха завчера. Но за какво мислиш?

Иваница се изчерви и не отговори. Сбогуваха се пред вратата на Влахерна.

Князът се отдели от главния вход и направи къса разходка из градината на двореца. При един мраморен водоскок той срещна една едра черноока девойка. За миг погледите им се кръстосаха. Девойката се усмихна и наведе глава — като че очакваше князът да я заговори. Но той отмина, без да се извърне нито веднъж.

Същата вечер, когато Иваница седеше тъжен и замислен пред самотното огнище на здрачената си стая, някой тихо почука на вратата. Момчето се сепна. Всеки път, когато почукваха на стаята, сърцето му забиваше радостно и тревожно едновременно. Сякаш винаги се надяваше да се случи нещо ново и неожидано, което да сложи край на тежкото му очакване.

Телохранителят му съобщи, че го викат при василевса.

Бледен и развълнуван се яви князът пред могъщия император. Исак Ангел бе седнал пред една маса от позлатено дърво. Срещу него заемаше място брат му — севастократорът Алексей. Пиеха вино. Усмихваха се.

„Какво ли искат от мене?“ — попита се Иваница изтръпнал.