Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 26

Българинът го изгледа безкрайно учуден.

— Но тя е цяло дете…

— Когато крал Бела даде дъщеря си Маргарита на василевса, тя беше на девет години. Сега е на дванадесет. Но това у нас няма значение. По-важен беше съюзът с венгрите.

Внезапно дълбока, вълнуваща тишина заля Хризотриклиниума. С бързо движение великият примикюр дръпна искрящата завеса и пред смирено навелите се сановници се показа всемогъщият василевс Исак II Ангел, седнал върху златния си трон като безплътно изваяние. Двете му ръце почиваха върху дръжката на стола, неподвижни и морни от тежестта на скъпоценностите, които лежаха върху тях. Кръглите му изпъкнали очи обиколиха с безстрастна студенина ниско сведените гърбове и се спряха върху единствената изправена глава, която се облягаше върху една колона от яспис. Иваница стисна зъби, ала не сведе чело. Никаква сянка не помрачи каменната невъзмутимост на василевса. Само пръстите на лявата му ръка леко се сгърчиха в гневен трепет, стискайки знака на властта, златния земен глобус.

— А на оня празен престол отдясно кой сяда? — попита Иваница, като сведе глава до ухото на Теофил.

— Той е отреден за Исуса Христа, който всъщност е нашият василевс. А Исак Ангел е само негов наместник. Затова всички православни са поданици на византийския император.

— Това не ми беше известно… — пошъпна като на себе си Иваница… — Но сега всичко ми става ясно защо открай Рим и Цариград се борят колкото може повече държави да присъединят към църквата си…

Многосложната церемония на приема започна. Монаси с кадилници прекадиха императора и той почна да разговаря с пратеника на венгерския крал. Младият българин разглеждаше с любопитство стълбовете от зелен фригийски мрамор, големия сребърен поликандилон, който висеше в средата на залата, вратите от слонова кост, изрязани в тънка, изящна украса, велелепието на кадифетата, коприните и кожите, с които бяха облечени сановници и чуждоземни пратеници.

Изведнъж той усети някакъв упорит поглед да пронизва челото му. Право срещу него, до една колона от порфир, някакъв висок, слаб човек със светлоруса брада го гледаше и се усмихваше. Малко по-късно, когато церемонията се свърши и бляскавата тълпа бавно се разотиваше, високият човек настигна Иваница, поздрави сърдечно Теофила и поиска да бъде представен на младия български княз.

— Аз познах веднага, че това ще е новият гост на Визанс — каза той с широка благосклонна усмивка. — Много ще се радвам, ако успея да направя стоенето му тук по-леко и по-приятно. Той не трябва да се чувствува между нас като пленник. Разведе ли го вече, Теофиле, из нашата столица?

— Днес мисля да разгледаме черквите. Ако искаш, ела и ти…

— С удоволствие. А довечера? Канен ли си на угощението?

— Да.

— А князът?

— Също.

— Нашият велик господар е много милостив към тебе — се обърна той към Иваница и се усмихна многозначително. — А сега — довиждане. Трябва да съпроводя венгерския пратеник.

— Кой е този човек? — попита Иваница, като проследи с поглед тънката снага на непознатия.

— Брат е на великия логотет. Не е лошо момче. Сега е стратор на императорската конница. Но много пилее парите. Залага на игрите в Хиподрома и после… жените.