Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 24

Бавно се движеше шествието към брега на Златния рог, който се забиваше като сребърна кама в пъстрата разпиляност на дворци и градини по вълнистите хълмове, слизащи чак до самото море.

В синята коприна на небето се открояваше могъщ и величествен дворецът на Влахерна. Двойните дъгосводни прозорци се нижеха в дълги стройни редици между правилно редуващи се ивици от червени тухли и жълти мраморни плочки, сред пъстрата игра на ложи, кули и тераси.

Пред тежката желязна решетка на портата се разхождаха едри мъже със светла кожа и златисточервеникави коси, които падаха чак до раменете им. В ръцете им светеше двуостра брадвичка. Това бяха верните, неподкупни варяги на василевса.

Слязоха от конете. Исак Ангел изчезна зад позлатената врата, която се отваряше само за него. Двама копиеносци се приближиха до Иваница и го поканиха да ги последва.

Непознатият с черните вежди му протегна ръка. Кротките му сини очи ласкаво се усмихнаха.

— Аз се казвам Теофил. Баща ми е Никифор Каламодиос.

Иваница бе чувал за приказните богатства на Каламодиосовци.

Стисна крепко десницата му.

— Искаш ли да бъдем приятели? — попита ромеецът.

Иваница кимна с глава и се усмихна.

— Мъчно ми беше, като те гледах по целия път така тъжен и самотен. Ти си толкова млад още… Имаш ли майка? Делил ли си се от къщи друг път? Бедното момче.

И Теофил Каламодиос поклати глава.

— Аз ще накарам баща си да ти измоли повече свобода. Тогава ще те заведа на игрите в Хиподрома, из базарите, из черквите… Не скърби, драги момко…

Ромеецът погледна съчувствено очите на Иваница, но изненадан, не видя никакви сълзи.

Глава VII

Кой знае дали поради молбите на могъщия банкер и на единствения му син, или поради някакви особени причини, на младия заложник оставиха пълна свобода. Придружен само от двама телохранители, които трябваше да го пазят от неочаквани срещи с крадци и безделници, Иваница можеше да ходи, гдето пожелае.

Защо са така добри с мене? — питаше се учудено момчето. Но скоро разбра. Те оставяха тялото му свободно, но с тънки, изкусни мрежи се мъчеха да забулят душата му и да я покорят завинаги на вълшебния град. Дадоха му стая в онази част на двореца, която бе запазена от студените ветрове на Мраморно море.

Позволяваха му да слиза от императорското пристанище и да се разхожда с галерите на василевса. Канеха го на царската трапеза, на дворцовите тържества. За пръв път той видя лицето на Исака на приема, даден в чест на венгерския посланик.

— Това е голямо отличие за тебе — му каза Теофил вечерта преди празненството, когато се връщаха от една дълга разходка край брега на Златния рог. — Колцина са тия, които са виждали великолепието на Хризотриклиниума… Аз самият съм ходил там само четири пъти…

На следния ден недоверчивата усмивка, която непрекъснато трептеше върху устните на Иваница, се изопна в болезнена гримаса на учудване и възторг. Гледаше изтръпнал, недоумяващ. Теофил го дръпна за ръкава на новите златошити дрехи и го поведе след себе си.

С широко отворени очи Иваница поглъщаше могъщата царствена хубост на Августейона. Широкият площад бе целият заобиколен от стройни мраморни портики. Вдясно се издигаше с дръзка смелост високият лек купол на Света София, сякаш огромно кандило, спуснато от небето. Вляво започваше оня приказен град, оня скъпоценен сбор от дворци, градини, павилиони, черкви, библиотеки, галерии, тераси, бани и водоскоци, който се наричаше Свещен дворец. Насреща се издигаше строгата величавост на Сената. Между него и Свещения дворец се простираше Хиподромът. Любопитна навалица се тълпеше под портиките и с жаден поглед поглъщаше великолепното шествие от коне, каляски и носилки, които непрекъснато спираха пред пропилейте на двореца. В тази вълнуваща се тълпа можеха да се видят азиатци с бадемови очи, остра брада и дълги черни коси, персийци с многоцветни свилени тюрбани, узи с дълги падащи мустаци и широки носове, едри златоруси нормани, арменци с блестящи черни къдрици, хазари, българи, исландци, генуезци, халдейци, сирийци…