Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 147

У Еленини се бяха събрали двете Калоянови сестри. Когато стотникът съобщи за идването на царя, трите трепнаха и се спогледаха учудено. На какво се дължеше царското посещение? Защо идеше сам и в такова необикновено време? Какво ли се бе случило?

Посрещнаха го при входа на вратата. Като видя изплашените им лица, Калоян се усмихна.

— Толкова ли е чудно, дето ида да ви видя?

Как да им каже, че домът му е чужд и неприветен, че няма кому да изкаже тревогата, която гризе сърцето му… Можеше ли един цар, можеше ли Калоян да признае, че се страхува, че бъдещето го плаши? В кого щяха тогава да вярват, кому щяха да се уповават народ и боляри?

— Где е Йоан?

Момъкът се затече, преобразен от радост. Той обожаваше чичо си. Като известиха за пристигането му, той захвърли старинния ръкопис, който четеше с дълбоко внимание, и цял поруменял от щастие се яви на прага.

— Колко е порасъл Йоан — каза замислено Калоян — сякаш вчера беше, когато и аз бях такова момче…

И през ума му пробягна за миг споменът за златозарния Константинопол и оня горд и упорит младеж, който бе пристигнал там като тъмен, неизвестен пленник…

— Йоан вече кара седемнадесет години — каза Елена и погледна с гордост сина си.

Нямаше по-хубав момък в Търново от младия княз Йоан Асен. Строен и висок, с искрящи черни очи. Над челото му — светло и гладко — падаха меки и тъмни къдри. Извивката на устните му и на широките му потръпващи ноздри бе страстна и буйна. В гласа му се отключваше порой от пламенна възмъжалост. Но често горещият, му взор се пребулваше от странна, кротка замечтаност и буйната му младост се смиряваше под бремето на едно необикновено дълбоко благочестие.

— Агнеса получила по един пратеник дълго писмо от брата си — каза по-малката Калоянова сестра. Пишел много любопитни неща за венецианския дож, за сина на Исака…

Сивите очи на царя се присвиха.

— Кажете й веднага да го донесе. По-скоро. Защо не ми съобщихте досега? Пратете някого. Или не, жените могат да се изплашат… Може да скрият писмото. Върви ти, Йоане. Нали знаеш къде живее вдовицата на прахтор Михаила? Бургундката? По-скоро! По-скоро…

Гъста руменина покри лицето на Йоана. Но само майка му я забеляза. Познавал ли бургундката Агнеса… Нали всяка вечер младият княз минаваше с коня си край къщата, която стръмно надничаше откъм източната страна на Царевец, над буйните води на Етъра, с плахата надежда да зърне от някое прозорче хубавото лице на Ана.

Покойният прахтор Михаил, паднал убит в битката при Варна, се беше оженил за Агнеса по време на страшното латинско клане през 1182 година, когато всички по-знатни латински семейства бяха избягали из най-близките на Визанс земи. По-късно семейството на Агнеса се върна в родната Бургундия, а Агнеса остана в България.

Йоан изтича надолу, премина моста, спря задъхан пред прахторския дом. Похлопа на четвъртитата дървена порта и зачака блед и треперещ от вълнение. Вратата му отвори сама Ана. Двамата младежи застанаха един пред друг, смутени и замаяни. Йоан почти забрави за какво е пратен.