Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 128

И тя се разлута да приготви вечерята. Попари малко сух хляб с козе сирене, донесе паничка мед и сряза една едра тъмнозелена диня.

— Ако е червена, татко ще си дойде — каза малкият Драган.

Динята беше червена.

— Ти изглеждаш да си от Търново, болярино. Голям път си изкарал дотука. — И жената го изгледа боязливо изпод вежди. — Ами я ми кажи… Виждал ли си новата царица? Хубава ли е? Казваха напоследък, че уж царят щял да мине на приселки към нашия край. Но не ми се вярва. Никой цар не е идвал насам. Казват, че уж развеждал младата си булка да разгледа царството му. През миналия месец били на Мадара, да се поклонят на Омуртаговата гробница. А после щели да минат на падалище към нашия край. Младата царица, откак я покръстили, станала много благочестива и искала да види чудотворната икона на нашия честен манастир. — Тук тя леко и хитро се изсмя. — Тази икона лекува бездетните жени. А царицата още не се надявала за дете… — Изведнъж тя видя, че челото на непознатия се намръщи, и спря да бъбри.

— Вземи това заради вечерята — каза чужденецът и подаде на жената някаква пара. — А сега, понеже дъждът спря, нека по-голямото ти момче ми покаже пътя. Сбогом, стопанке.

Той стана, уви се в наметката си и без да слуша благодарностите на жената, която гледаше замаяна златицата в ръката си, излезе, последван от Радул.

След два дни бащата на Радул и Драган се върна вкъщи. Учуден и радостен. Когато жената го зърна, коленете й премаляха от изненада. Тя захвърли мотиката, с която прекопаваше градината, и се спусна да го посрещне. Но когато чу новините, които той донесе, ней се стори, че сънува. Неочаквано дошли царски войскари и отвели побирчията Недко и севаста в тъмница. След това освободили манастирските парици да се върнат по домовете си. Радул и Драган скачаха около него и го питаха какво им е донесъл от града. В това време по друма минаваха празнично пременени люде.

— Накъде? — попита бащата.

— Към манастира. Царят и царицата дошли на приселки.

Изведнъж Радул извика.

— Какво има? — го попита майка му.

— Боже! Той ще е бил.

— Кой! — рече учуден бащата.

— Царят…

Непознатият, който бе поискал подслон през бурята, бе наистина Калоян. „Цар Калоянчо“, както го наричаше народът, обичаше да обикаля земите си и непознат от никого, да следи с очите си как се изпълняват наредбите му. И затова страхът от внезапното му появяване караше навсякъде побирчии и севасти, кефалии и кастрофилакти сляпо да се подчиняват на царската му воля, защото знаеха, че в противен случай Калоян е непоколебимо жесток. С това пък печелеше сърцето на народа си, който вече от няколко години почиваше в мирен труд и приготовления за бъдеща бран. Майстори технитари строяха обсадни машини: катапулти, гинеи и балисти, крепости се издигаха зад Хемуса по пътя към Загоре, в самоковите ковачи ден и нощ чукаха стрели, копия, щитове, шлемове…