Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 126

Калоян отново погледна куманската девойка. Яркожълтият пламък на запалената с козя мас лампа огря смутеното лице на Целгуба. Гъста руменина обля широките й скули. Изведнъж тя тръсна своенравно тежката си грива от блестящи коси, изви с бърза усмивка червени устни и като метна последен изгарящ поглед към чужденеца, избяга като леконога сърна.

Калоян едва забележимо се усмихна. Само ръката му леко трепереше, когато той поднесе към устните си втора купа с мляко.

Непознат огън лумна в жилите му. Далечният неугаснал спомен за Ефросина, задрямалата мъка по Мария се събудиха отново, преплетоха се в страшен рушителен пламък, който изгори сърцето му и опияни будната му младост с вечната отрова на възвръщащата се пролет. Беше април.

Когато Калоян се върна в Търново, със себе си донесе, освен новия съюз с куманите и нова, млада царица — пламенното, непокорно чедо на Карпатските гори.

Като че огън донесе със себе си цар Калоян. Не остана мъж, не остана млад юноша, в сърцето, на когото да не се загнезди като черна змия образът на куманката. Както усойница смуче млякото на вцепенени от ужас кози, така и чародейката пиеше волята и мислите на търновските мъже. Никой не остана пощаден. Като че най-вече деспот Борил.

Но Целгуба обичаше само Калояна.

Глава III

Сякаш изведнъж мръкна.

Двете овчарчета погледнаха изплашени огромния тъмен облак, който бе изскочил зад върха на планината и бързо заемаше вече цялото небе. Гората се изпълни със заканителен тайнствен шъпот. Момчетата се завтекоха към поляната, на която пасеше стадото им — десетина мършави кози — подкараха ги напред и се спуснаха надолу към заселката.

Вече едри капки дъжд почнаха да падат по земята. Овчарчетата тичаха, препъваха се, падаха по сипеите, ставаха, отново се спущаха, като подканяха с изплашени викове животните да бягат напреде им.

Дъждът се усилваше. Когато наближиха дома си, беше почти съвсем тъмно. Златни змии раздираха страшния мрак на небето и боботения, далеч зад планините, отекваха зловещо в сърцата на момчетата.

— Пак я тресна! — извика изплашено по-малкото.

— Нека, нека ги гони свети Илия със златната си кочия! Нека ги измори ламите, гдето ни ядат житото! — отвърна другото.

Гласът му се губеше в грохота на бурята. Преди да се скрият в катуната си, те прибраха козите под един сламен покрив, нагледаха да не са открили житните ями, обиколиха кошерите и отидоха да затварят вратата на оградата. Изведнъж ярка бледолилава светлина обля цялото небе и те изплашени се втурнаха към жилището си.

Това бе четириъгълно пространство, издълбано в земята, а отгоре покрито с плет, замазан с глина. Страшен гръм отекна някъде наблизо. Те слязоха няколко стъпала и залостиха добре вратата на отвора. Беше съвсем тъмно. Само от време на време блясъкът на светкавиците за миг нахлуваше през широкия комин от върбови пръчки. Децата дълго лежаха мокри и треперещи на пода, след това по-голямото намери изгоряла до половина борина, запали я и я закрепи в една желязна халка на стената. С дим и пукот трепкавата светлина озари една широка ниска стая. Подът беше покрит със сламени рогозки, по стените висяха върви сушени плодове, имаше окачено пушено месо. Момчетата запалиха огъня и тръпки пробягваха по гърба им.