Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 130

— Какво ти е, Целгубо? — попита кротко Зоя.

Изведнъж куманката захвърли везбата си и закри лице с ръце. Сълзи измокриха мургавите й пръсти. Широките й рамене потръпнаха в някаква безименна тъга. Ромейката дълго и мълчаливо я гледа, след това сведе замислено очи и поклати глава. Не можеше с нищо да й помогне, освен с това, да я предпазва от грешките, които бяха разрушили собственото й сърце. Млада и пламенна беше Целгуба и много съблазън се виеше край стъпките й. А простият, суровият живот на българския двор не задоволяваше жаждата й за шумни празненства, весели пирове, скъпи одежди и искрящи накити. Нямаше дете, което да погълне в наивния си взор всичките безкрайни празни и досадни дни, в които Иваница забравяше младата си жена, отдаден цял на своите тежки държавни грижи. А малката Мария прекарваше по-голямата част от времето си в стария Асенов дом при палавите си братовчеди Йоан Асен и Александър, които след смъртта на баща си живееха с овдовялата царица Елена в замъка край Етъра.

Нима това беше живот на царица? Целгуба жадно слушаше разказите на Зоя за бургундката Агнеса, за пратениците из Визас, за бляскавия и весел живот, който се водеше в двора на френския крал Филип Август, на крал Алфонс Кастилски, на датския крал Кнут, за бляскави турнири, за пищни шествия, за игрите в Хиподрома, за песни на влюбени трубадури, за рицари, верни до смърт на дамата на сърцето си, за приказните велелепия на Венеция… И като сравняваше всичко чуто с оскъдната си съдба да бъде царица на такава бедна и проста страна, вълна от горчивина и смътно недоволство се надигаше в сърцето й.

По стълбите отекнаха стъпки и гласове. Веднага Целгуба изтри очите си и сведе глава над копринения плат. Стъпките минаха край вратата и се загубиха в преддверието. Младата жена вдигна глава и радостно се усмихна:

— Царят си дойде!

Тя скочи и бързо пресече двете стаи, които отделяха малката й приемна от работната на Иваница. След това, като открехна тихо вратата, надникна и видя царя — заобиколен от княз Белота, презвитер Василий, войводата Манастър и сестреника му Слав — наведен над някакъв чертеж. Петимата мъже бяха така дълбоко углъбени в разговора си, че не чуха тихия зов на Целгуба.

— Иваница!

Никой не отвърна.

— Иваница!

Царят бегло се извърна, направи на жена си знак да почака и продължи да отбелязва нещо върху чертежа. Тя постоя малко, след това се приближи до мъжете и каза малко сърдито:

— Ето че и днес пак стана късно!

Иваница я изгледа учуден.

— За какво е станало късно?

— Ти даже не помниш за какво! — и като сви рамене, тя подаде ръка на новодошлите, които се поклониха почтително пред нея. — Зоя е при мене, елате после всички оттатък да закусим.

И тя се отправи към вратата.

— Где е Мария? — попита внезапно царят, като дигна главата си от чертежа.

— У Еленини — отвърна сухо куманката, малко оскърбена от непрестанното внимание и нежните бащински грижи, с които Иваница обграждаше единствената си дъщеря.

Тази нежност и тези грижи я оскърбяваха толкова повече, колкото повече тя губеше надежда някога да стане майка. И затова, колкото и да се мъчеше да се сближи и сприятели с малкото момиченце, детето инстинктивно чувствуваше тайната й неприязън и обладано от някаква смутена боязливост, странеше от хубавата куманка.