Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 110

— Не сме ли твърде често преминавали тези злокобни планини?

— Каква полза от новия поход? Само да загубим нови другари ли?

— Не. Не искаме да се бием с българите! По-добре в устата на тигрите ни хвърлете!

По-голямата част от пешаците захвърлиха оръжието си и се разпиляха. Конниците препуснаха назад. Всеки бързаше по-скоро да се отдалечи от опасното място, сякаш чувствуваше присъствието на невидим враг, сякаш подгонен от страшна напаст.

А дните минаваха. Железният обръч на обсадата все повече стягаше смъртните си прегръдки. В Търново кипеше подземна борба. Нито бесилки, нито ослепяване можеха да сплашат негодуващите граждани. На два пъти залавяха Асенови привърженици, които се опитваха да отворят крепостните порти на Петровите люде. По бойниците на кулите изправиха върлини с побити глави на тях.

За назидание на тези, които смятаха да предадат престолнината на законния й господар.

Непознат конник хвърли нощем писмо, закрепено за стрела, връз една от бойниците. И изчезна, преди да бъде забелязан от стражата на обсадниците. Димитър пишеше, че сам император Алексей е тръгнал начело на неизброима рат, за втори път отправен към България в помощ на Иванко.

Тази вест ободри Иванковите предани люде, възвърна дързост у тия, които смятаха, че не може повече да се кара така: с половин хляб на ден за трима души. Бистрооки стражи наблюдаваха непрестанно през отворите на бойниците всички друмове.

Алексей пристигаше! И с него идеше храната, свободата. Идеше жадуваният час за цар Иванко: да види годеницата си Теодора, да се провъзгласи за цар под покровителството на ромейския василевс и мощните му войски. Нека тогава Асеновите боляри смееха да го наричат още метежник и незаконен цар!

А друмовете се белееха пусти, замъглени от прах. Понякога по тях препускаха войскарски дружини. Ала това бяха отряди на Петрови сподвижници.

Иванко се разхождаше като звяр в клетка из Царевецката твърдина. Долу в града не смееше да се покаже никому. Веднъж бе поискал да приеме почитта на поданиците си, но бе посрещнат с толкова враждебен ропот, с толкова ледено мълчание, че не пожела втори път да се излага може би и на по-лош прием.

О! Тия кучета щяха да се научат да го уважават… Когато император Алексей се явеше в Търновград с целия блясък на византийския двор, заобиколен от своите верни варяги с позлатени секири на рамо, когато в „Свети Димитър“ го венчаеха с чудната хубавица Теодора, внучка на императора, а след това и двамата ги провъзгласяха владетели на България, тогава щяха да видят тия дръзки горделивци как се гледа с презрение на цар Ивана…

В падащия здрач Иванко се луташе като несвестен из градините на палата, обикаляше край стражниците, ала не смееше да влезе вътре. Най-после той полека открехна тежката дъбова вратичка на малката дворцова църква и несмело застана посред храма, без да дръзне да вдигне поглед към иконата на Богородица. Полекичка коленичи, прекръсти се. Ала сърцето му бе хладно и тежко като камък. Не можеше да пророни гореща молба. Не вярваше, че ще бъде приета и чута. Най-сетне той се изправи. Неясна мисъл изплува в съзнанието му. Приближи повече до олтара и изведнъж се просна на земята, закри лице, пламенни сълзи опариха очите му.