Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 102

— После?

— После се събудих. Цяла треперех от страх.

— Това е, защото мислиш все лоши неща. Хайде сега, сложете трапезата. Много огладнях.

Но и когато седнаха да вечерят, царицата не можа да се развесели. Очите й гледаха, но сякаш не виждаха нищо.

Движенията й бяха разсеяни, небрежни. Треперещите й ръце изтърваха една купа.

— Празна беше. Не е на добро… — каза старата царица и сви устни.

— Где е Слава? — попита внезапно царят.

— Легна си. Боли я главата… — отвърна Елена и заговори за друго.

Вечерта, когато се прибраха в покоите си, Елена реши да признае безпокойството си. Тя угаси сребърния свещник и се приближи до ложето на царя.

— Спиш ли? — попита тя и бледна, с туптящо сърце, седна върху ръба на леглото.

— Не. Какво има? — той дигна чело и облегна лакът върху възглавието.

— Ох! Не знам как да ти кажа… Не се гневи, Асене — и тя скри глава до рамото му. — Слава… Слава…

Сълзи измокриха лицето й, неудържими хълцания сгърчиха плещите й.

— Слава очаква дете.

Асен блъсна жена си, седна в леглото, помълча малко и с треперещ от сдържана ярост глас рече:

— Не очаквах от нея. И защо не ми казахте нищо досега? Кой е този доброненавистник?

Изведнъж той скочи, хвана жена си за ръцете и извика:

— Кой е посмял да оскверни царския дом? Казвай!

— Иванко — пошъпна царицата, смразена от страх.

Царят я пусна изумен.

Иванко! Нещастникът не беше се посвенил да посегне и на неговото семейство. Бесен гняв изду жилите на врата му. Стори му се, че се задушава. Непрокопсаникът!

— Още тази вечер той трябва да се венчае за нея и да не ги виждат очите ми.

— Но той… — каза глухо тя.

— Какво той?

— Отначало й обещал, клел й се, че ще я вземе. Но напоследък почнал да страни. Крои нещо тайно. Бяга от нея. Залъгва я с празни приказки, а сега — не иска. Не иска да я вземе.

— Не иска!

Сякаш гръмотевица изтрещя в стаята.

Значи, верни са били приказките на Драгота. Значи, Иванко е водителят на недоволниците. Откак Асен му отказа ново прониятство, момъкът вече не беше стъпвал у дома му. Значи, вярно ще е. Исак го надумвал да дигне бунт и да се провъзгласи за цар. Всичко можеше да се очаква вече от Иванко. Ах, мръсникът, мръсникът!

Царят започна набързо да се облича.

— Страхиле! Манасе!

Вън се струпаха изплашените стъпки на стражата.

— Веднага намерете боляра Иванко и му съобщете, че го чакам! Скоро!

Царицата изпищя и се хвърли към него.

— Асене, Асене… Страх ме е. Ще стане нещо.

Царят се изтръгна яростно от ръцете й и излезе.

Полупримряла в един ъгъл, Елена падна пред иконата и почна да удря челото си в земята.

— Защо му казах… Защо му казах.

Кандилото пращеше и неспокойното му пламъче хвърляше дълги треперливи сенки въз чистите чела на кротко заспалите деца: тъмнокестенявите къдри на Йоан се смесваха с бледото злато на Александровата главица.

На прага застана един висок тъмен силует.