Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 100

„Няма повече какво да търся тука — си каза Иваница. — Тия дни ще се сбогувам с василевса, ще отклоня благовидно годежа с племенницата му и ще си отида.“

Алексей го заклинаше да убеди Асена да не продължава войната и да му върне севастократора Исак. Отначало Иваница се боеше да не би Алексей да го задържи в Константиновград и след това да предложи размяна с Исак. Но опасенията му бяха празни. Защото Асен можеше да се съгласи с това условие. Но после Византия щеше зле да си изпати. А василевсът искаше само мир с българите, за да може спокойно да се отдава на любимите си развлечения.

Князът забеляза, че всички конници, носилки и кочии са отправени все към Босфора. Неволно и той се присъедини към тях.

Цялото небе гореше в алени огньове. На запад слънцето висеше между морето и небето като огромна медна аспра. Босфорът беше изпълнен от галери, украсени с яркопъстри килими и златовезани покривки. Върху водата плуваха пурпурно цветни и златисти трендафили, хелиотропи, анемони, камелии, хиацинти… След всяка галера в бляскавите вълни оставаше дълга златна диря. Някъде вече засветиха борини. Веслата разлюляваха зелената прозрачност на водата и я караха да искри като изумруден пламък.

Светлини, багри, благоухания и песни изпълваха топлия здрачен въздух… Иваница гледаше замислен това приказно велелепие и лека усмивка неуловимо трептеше в очите му.

След това внезапно извърна гръб и се отдалечи.

Като наближи Пандохейона, в който бе отседнал, сърцето му се преметна. Долу беше вързан кон и един снажен мизиец нетърпеливо се разхождаше. Беше телохранителят Манас.

Като видя княза, момъкът широко се усмихна. Едрите му зъби блеснаха.

— Горе те чака властелът Драгота, княже.

С три скока Иваница изкачи стълбите. Втурна се в стаята си. Драгота го чакаше прав, облегнат до прозореца. Като го видя, той се спусна.

— Здравей, княже! Нося ти писмо от царя.

Иваница бързо разпечата свитъка. Асен го викаше незабавно да се върне в Търново. Подробности не можел да му съобщи в писмо. Мария била жива и здрава и все питала за баща си. Чакали го с нетърпение.

Князът отдъхна. Не беше, значи, толкова страшно.

— Но ти не знаеш ли нещо, Драгота?

Болярът дигна вежди и сви устни.

— Царят нещо е надушил около севастократора Исак. Проклетият ромеец върши нечестиви работи зад гърба му. Шушне нещо на болярите… Обещава им небивалици. Нали ги знаеш нашите. Невям някой се помами. Затова по-добре ще е да си бъдеш в Търново.

Той се озърна, приближи княза и тихо пошъпна до ухото му:

— Ще му видим работата на севастократорчето…

Глава XXVIII

Прозорците в стаята на царица Елена бяха широко отворени и през тях нахлуваше поток от синя сребриста светлина, ухание на кринове и трендафил, весел глъч от свежи детски смехове и шъпот на лястовици, които бяха свили гнездо под покрива.

Но тънките вежди на царицата бяха упорито сбърчени, а от време на време миглите й отронваха светла, прозрачна сълза, която падаше върху везбата, лежаща в ръцете й. Тя отдавна бе престанала да ниже конец до конец в пъстра смяна на ярки багри по ръкава на новия си хитон. Ръцете й, неподвижно отпуснати, с иглата в десницата и ръкава в другата, лежаха на коленете й като морни гълъби.