Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 103

— Елено, Елено, какво има?

— О, той ще го убие…

— Кой?

— Иванко.

Но девойката чу само две думи. Убие. Иванко. И побледня като мъртвец.

През това време в една дребна, ниска къщурка, сгушена между Етъра и южния склон на Трапезица, един след друг се събираха мъже, обвити в тъмни плащове и ниско спуснати над очите шапки. Те тихо почукваха на малката дъбова врата, озъртаха се, казваха условната дума и влизаха.

Около една широка маса бяха насядали десетина мъже. Бледата светлина на една вощеница удължаваше сенките около очите и устата им, придаваше на лицата им някаква зловеща тържественост.

— Асен не знае какво върши — каза бавно властелът Богдан. — Ние не можем да накараме хората си да се стягат за нова бран. Ще избухне бунт. И после нашите глави ще се търкалят.

— Не бой се. Ако не го послушаш, тя пак няма да остане на врата ти — каза болярът Николица.

— Тогава неговата ще се търкулне — извика Богдан.

— Аз не мога вече да помагам с конницата си — се обади куманският войвода Терих. — Досега на нито един узски владетел не е позволено да си прави кула на Трапезица. Само на българите! А ние сме машите, с които се пипа огънят.

— У фръзите, у алеманите, у италианците всеки владетел е малък цар във владението си. Всеки прави каквото намери за добре. А ние тук всички сме под сърмения сандал на Асена. Каквото каже той, само това става. За какво разсипваме прониятствата си, за какво леем кръвта си? Само за негова чест и слава! Император иска да стане!… — и дребният боляр Матея седна с трепереща от яд брада.

След това скочи един висок, с малка глава и бели мигли.

— За нас трябва един цар, който да разбира най-добре нуждите и желанията на болярите си! Ние не можем повече да следваме волята и безумствата на Асена. Ето, той се кани да провежда нова бран… Това не може повече. Всички искаме да си отдъхнем. Сега е най-добрият случай. Петър и Иваница ги няма. Белота е в Преслав. Исак каза, че василевсът ще ни помогне. Трябва да изберем нов цар!

Всички извърнаха глава към Иванко, който, бледен и навъсен, мълчеше и леко тропаше с показалец върху масата.

— Дайте вино! — извика някой.

Донесоха купи и едно крондилче.

— Да живее новият цар! Да живее Иванко! — извикаха двама-трима.

Но Иванко не дигна очи. Само жадно посегна към виното и го пресуши на един дъх. Страшно беше това, което искаха от него. Как щеше да дръзне да дигне ръка връз Асена? Не, не можеше… Цар искаха да го правят!… И тогава изведнъж всичко се оправяше, като че чародейство щеше да го изличи. Нямаше вече длъжници, нямаше беднотия, нямаше Слава, Зоя и всички други, които ден и нощ му се заканваха.

Цар! Севастократорът му обещаваше дъщеря си Теодора — далечната белолика ромейска княгиня.

Иванко сви юмруци и закри очите си.

Не, не можеше да посегне на Асена.

Някой леко потропа на прозорчето. Хладни тръпки прекосиха гърба на съзаклятниците. Загасиха вощеницата.

— Кой е? — обади се изплашеният глас на Богдан.

— Не бойте се. Аз съм. Димитър — отвърна някой отвън.

— Брат ми е. Пуснете го. Той знае всичко — каза Иванко.

Момъкът се втурна разтреперан и запъхтян.