Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 978

— Ласкарис се върнал назад. Татарите нападнали в Азия селджуците, които почнали да притискат никейските граници…

Дълбока въздишка на облекчение, ала в същото време и на разочарование.

— Слава богу… — се прекръсти Калоян.

— Сега не ще може се проговори пред Ирина и Петра — въздъхна Стефан. — Случайността, че Ласкарис е бил едновременно нападнат и от тях, и от татарите, те ще разгласят като нечувана победа…

— Добре е станало, защото тъй ни се спести неприятността да се видим рамо до рамо с тях в обща бран… — настоя севастократорът и влезе в църквата.

Майстор Добрил го последва, докато другите останаха навън, гласно и високо изразявайки чувствата си.

В долния кат имаше засводени ниши на северната и южната страна. Калоян дълго ги наблюдава, потънал в тиха скръб.

— Тук ще бъдат двете гробници. Моята и… на тази, която ще бъде моя съпруга… — каза замислено той. — Ала боя се, че едната ще остане празна завинаги… Петър и Ирина ми предложиха да ми дадат Десислава. Но при едно условие: да присъединя Средецката област към българското царство и да им предам всички забягнали бунтовници… — Той въздъхна и добави едва чуто: — Никога Десислава няма да бъде моя жена…

Добрил затвори за миг очи. Усети как гореща кръв обля лицето му, извърна се към сянката, за да не забележи някой червенината му.

Десислава…

По-добре, хиляди пъти по-добре, че беше далеч. Би ли могъл той, бедният художник, да скрие огненото чувство, което го изгаряше? Нима трябваше тогава да напусне Бояна, Средец и да избяга на края на света, там, където свършваше, някъде край Болгар, населената от човеци земя и започваше 40-дневно царство на мрака…

Десислава…

Насън ли някога той бе видял онова Богородично лице, ония бадемовидни тъмни очи, които бяха събудили сърцето му към живот. А живота си би дал, да може само веднъж да ги зърне. Да чуе оня кадифен, дълбок глас, който гали по-вълнуващо от влюбена длан…

Двамата мъже мълчаха, обзети от спомени, погълнати от един и същи образ, еднакво далечен и непостижим. Пръв се опомни майсторът. Той се изтръгна от чара на мечтанието и заговори, пламнал от творческия възторг, който преизпълняше жилите му:

— Гробницата смятам да изрисувам с подходящи стенописи. Ето тук, в южния пезул, ще изпиша разговора на Христа с мъдреците в храма. В средата ще бъде Исус, седнал на мраморна полукръгла пейка, с киворий на главата… Вдясно на Христа ще наредя седем-осем книжници евреи, беловласи, с книги в ръка. Отляво ще стоят Йосиф и Мария. Хитонът на Христа ще бъде светложълт… И химатият му ще бъде златист, като нимбата. Целият да грее… Другите лица ще бъдат повече в синьо и малиново. Тук в източния склон на пезула ще сложа Свети Йоан Рилски. А тук, в западния, ще бъде свети Пахомий. И двамата прави, в цял ръст… На източната стена над входа ще изпиша Света Богородица с младенеца, над нея Божията ръка, а от двете страни свети Йоаким и света Ана. Детето ще бъде пак в светложълто, а другите образи ще изпиша в синьо и мораво…

Художникът продължи да говори, увлечен от виденията, които виждаше да израстват пред него. Светци и светици покриваха сред блясък от нимби и богати багри още голите и неизмазани стени: облечени в скъпи далматики или монашески дрехи, в дълги хитони или разкошни мантии: свети Арсений, свети Антоний, света Марина, света Параскева, свети Сава благославяха с милостив взор, притиснали до гърди бледите си постнически ръце или държейки свитък, изпъстрен с букви; двете девственици Варвара и Неделя протягаха ръце към небето в гореща молитва, ангели трепкаха огнени криле…