Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 980

Майсторът наведе скромно чело:

— Моето име няма значение. Важно е творбата да стане тъй, както я искам.

Когато излязоха навън, приятелите на севастократора се бяха вече прибрали в палата, за да чакат господаря край трапезата. Слуги внасяха непрестанно ястията. Беше пости и затова на господарската маса можеха да се слагат само най-скромните гозби: ориз с праз лук, боб, ряпа, маслини.

Севастократорица Зорка бе заела вече мястото си вдясно от празния стол на Калояна. Никой не смееше да посегне към хляба, докато не седне домакинът. Ала ястията студенееха. Топлият хляб напразно издаваше примамлива пара.

На прага се появи Добрил. Като лице, което не принадлежи на знатен род, той сядаше на края на трапезата. Всички го погледнаха въпросително.

Майсторът се отправи към придворния певец, който бе винаги негов сътрапезник отляво. Поклони се на Калояновата майка. Седна. Прекръсти се.

— Къде остана господство му? — попита тихо и скръбно Зорка.

Добрил се поклони още веднъж. Разпери безпомощно ръце.

— Господство му каза, че няма да дойде за вечеря, да го не чакаме. Нямал охота да се храни…

Спогледаха се. Въздъхнаха. Посегнаха без желание към ястията.

* * *

Всяка нощ Калоян се разхождаше безсънен из своята планина, без да намери ответ на безбройните грижи, които го разяждаха като безмилостен яд. Той чувствуваше да тежи на съвестта му някакъв неясен, неизречен грях, който го измъчваше с немия си укор.

Помни Калимана…

Думите на баща му звучаха непрестанно в ухото му. Той знаеше, че трябва да отмъсти, да закрепи загиващото дело на прадедите си, да поеме с мъжка десница наследството на Асеновци. Бездарни приемници рушеха сътвореното с половин век усилия. А ето, че той губеше тук скъпо време и ценни сили, за да строи църкви, да слуша песни, да води спорове с мъдреци. Душата му копнееше красота и правда, жадна за даровете на живота… Смиреното му сърце бе готово да прости и разбере, да приеме с любов подадената с омраза десница, да помогне на врага, да обича всичко…

Друг човек бе нужен, за да поеме задълженията му. Напразно той носеше името на славния си прачичо Калоян. Мъж с яка десница, с безмилостно сърце трябваше да подеме борбата. Мъж, който бе приятел на копията и лъковете, на бойния вик и тропота на конските копита. А не другар на художници, певци и мъдреци…

Калоян стенеше в сърцето си, отчаян от себе си и съдбата, която го бе избрала за изпълнител на един завет, по-суров от слабите му човешки сили… Наследството на прадедите му го смазваше с огромната си и неумолима тежест.

А копнежът по Десислава го изгаряше като невярна болест, нашъпвайки му коварни и отровни мисли… Да приеме предложението на Петра и Ирина? Да се помири, да се откаже от задълженията, които надеждите на цял народ слагаха върху него… И тук, сред своята любима Витоша, заедно с Десислава да прекара дните си в кръга на приятелите, на духовните князе, които си бе избрал, в блянове по красота и по-добро бъдеще за човеците…

Никога. Никога. Той беше длъжен да поеме бремето на съдбата си. Да се бори, да мрази, да заплашва. Той, който обичаше и най-дребното цветенце в полето, който ходеше на лов само за да слуша веселите призиви на роговете и буйния смях на младите моми и момци, той, който не можеше дори към страхливия заек да пусне стрела, а камо ли да се прицели в горд рогач или стройна сърна…