Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 977

— Да, но после при Цепина Алекси Стратегопул и Константин Торник яли грозен бой от нашите… Щом чули приближаването на българските барабани и тръби, които разтърсвали въздуха, хукнали назад, та чак до Сер…

Мъжете дружно се изсмяха.

— Хубава война е била тая… — каза гончията Райчин, който се смяташе за най-бързия в цялата страна. — Едните бягали и другите бягали, едните бягали и другите бягали… Достойни противници са били.

— Работата не свършва там… — се закиска високо Стефан и плесна весело с ръце. — След като избягали чак в Сер, гърците се окопитили и се върнали назад. За да спасят Мелник от обсадата на Драгота. Оня доброненавистник сега пък се отметнал от гърците и отишъл на страната на Михаила. Както едно време Иванко. Та като минавали долината на Рупел на път за Мелник, гърците срещнали съпротивата на Михаиловите войски, които преградили прохода с дървени препятствия. Но понеже войводите на Ирина са много отракани в бран и победи, не знаели, че войската на врага може да се изкачи тайно по билото на планината и да ги нападне от височината. Така и станало. Теодор Ласкарис отделил половината си рат, за да обгради българите, докато с другата половина уж нападнал затворения проход. Станало каквото станало. Почти никой от нашите не се спасил… Едва отървали Михаила жив… А Драгота, който му отишъл на помощ, бил стъпкан от конете… По-добре щеше да бъде, ако бе станало обратното…

— Не злорадствувай — каза строго Калоян. — Техните неуспехи са и наши. Ако Ласкарис продължи да напредва, ще срещне и нашето оръжие.

Мъжете замлъкнаха. Майстор Добрил подхвърли като на шега:

— И тогава пак няма да мога да изпиша севастократорската църква!

Калоян го изгледа мрачно:

— Може би прокобяваш…

Тежко мълчание слезе над замислените им чела. Плясъкът на водите стана по-ясен и настойчив.

Почнаха да слизат към селището. Дърветата горяха в жълти и червени багри. От бойниците на кулата прозвуча звук от рог. В палата, който бе построен извън калето, на полегатата поляна, наречена Царево педало, трепнаха светлинки. Долу в равнината се белееха стените на Средец, със своите 70 000 бойници и 1500 кули. Хем чезнеше в далечината сред синкави мъгли. Вечерницата се яви чиста и лъскава в ясноморавото небе. Спряха пред строящата се църква и дълго разглеждаха стройните й форми, които се открояваха в светлия хладен въздух.

Изведнъж вниманието им се устреми към едрата снага на Константин Тих (както го наричаха за по-кратко вместо Тихов), който се качваше нагоре към палата. На мощните му плещи се вееше синя мантия. Той свали по пътя шлема си и изтри потта, която силният ход бе избил по челото му. Като зърна севастократора, той махна широко с ръка.

Какво имаше да каже Тих? Всички се отправиха към него със свито сърце. Не можаха да разберат движението му. За радост, за тревога ли беше? Последните стъпки, които го отделяха от наближаващите, Константин премина бежешката.