Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 96

— От дълго време — каза той — ние се бием с ромеите, за да узнаем тези измежду тях, които се бяха отличили със своята храброст. Видяхте ли някога Алексей в битките? Кой от вас бе ранен от собствената му ръка? Кого принуди да избяга? Мислите ли, че на трона той ще бъде по-безстрашен, отколкото когато е бил на кон? Защо мислите, че той е по-дръзновен от брата си?

Той дигна във въздуха зеленото си копие и размаха панделките, които бяха навързани по него.

— Виждате ли тези панделки? — каза. — Те ви се струват една от друга по-хубави, защото са от разни цветове, но при все това те са от еднакви жици, изработени от същия работник. Също така е с Исака и Алексея: единият сложен в тъмница, другият облечен в багреница — и двамата са родени в една страна, от един и същи баща. Нека тръгнем да се бием юнашки с толкова пъти вече победените ромеи. Те скоро спечелиха още един неприятел — той е сам бог, защото те ослепиха жестоко и несправедливо господаря си заради един по-недостоен от него… Дерзайте, боляри!

Оведрени, войводите тръгнаха с опълченията си след него по широкия друм за Долна земя… Пламенната вяра на царя бе обхванала и техните сърца.

Асен не сбърка.

Вместо да се яви сам на бранното поле, Алексей предпочете да прати зетя си — младия и честолюбив севастократор Исак. Но неопитният военачалник веднага се хвана в хитрата уловка на българите. При Сер Асен измори многобройната му войска в престорено бягство и след това ги нападна внезапно с пресни, скрити сили. Почти цялата ромейска войска бе избита.

При тържественото завръщане на царя в Търново зад коня му вървеше с вързани ръце и оборено чело императорският зет — Исак Комнин.

Връщаше се победоносният цар от жестоката бран, за да намери в собствения си дом, от ръка на близък човек, смъртта, която го бе пощадила в толкова славни битки.

Глава XXVI

В този тържествен ден за гърновди стройният звън на черковните камбани, благоуханният вятър, топлото пролетно слънце, което обилно сипеше пламенни ласки над потъналия в млада зеленина преславен град, прозрачната чиста синева на небето, златният трепет на хилядите вощеници, които чинно стояха в ръцете на благочестивите посрещани, плющенето на хоругвите, благовонният дъх на кандилата, тихите свещени песни, клонките, отрупани с бели, светло румени и бледоянтарни цветове, развявани от млади девици и деца — всичко това изпълваше душите им с никога неизпитвана дотогава радост и благодарност, която се изливаше в топли, възхитени погледи към оня, който им бе дарил такъв невиждан ден.

На няколко поприща извън Търново, при местността Кръстен, цар Асен с цялото си семейство, заобиколен от всички боляри и многохиляден народ, очакваше пристигането на ковчега с честните мощи на преподобния отец Иван, великия рилски пустинник.

Когато Асен превзе Средец, първото нещо, което стори, беше да посети черквата на свети Иван Рилски и да се поклони на чудотворните му останки.

И за възвеличаване честта на царството си реши да пренесе мощите в преславената си столица. Затова веднага изпрати на архиепископ Василий в Търново по един бързоходец следното писмо: