Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 98

Това беше първото и последно голямо народно тържество през царуването на Асена.

Едничките му безоблачни дни.

Глава XXVII

Княз Иваница дигна чукчето с трепереща от вълнение ръка и тежко го пусна върху бронзовата плочка на вратата. След малко вратата се отвори и един дребен мъж с дълъг и остър като човка нос подаде плешивата си глава. Изгледа изпод вежди непознатия и попита какво желае.

— Искам да говоря с Теофил Каламодиос.

Мъжът отново изгледа непознатия. В очите му надничаше учудване и любопитство. След това нещо като усмивка изпъна устата му.

— Теофил Каламодиос не живее вече тука.

— Знаеш ли тогава где се намира?

Дребният човек дигна рамене.

— Кой би могъл да ти каже, чужденецо? Никой не знае где се намира младият Каламодиос. Някои казваха, че е убит, други, че бил заточен, трети, че избягал някъде в далечни земи.

Иваница тежко въздъхна.

— А баща му? Где е той?

— Не знам. След бедата той нито се чу, нито се видя…

— Но нали този палат е техен?

Човекът пак се усмихна и поклати глава.

— Не. Този палат вече не е техен. Сега негов господар е великият логотет Михаил.

Князът кимна с глава и бавно се отдалечи. Тъй много се бе радвало сърцето му на път за великия град. Тъй нетърпеливо бе чакал този от дълго жадувай миг — да прегърне Каламодиос, да види Ефросина…

Преди две седмици в Търново бе дошло писмо от Алексей Ангел. Василевсът приветствуваше българския цар, благодареше за почитта и доброто отнасяне към любимия му зет, канеше светлия княз Иваница на гости във Визанс, подхвърляше за някакво възможно сватовство и пожелаваше, щото света Мария Влахернска и свети Димитър да помогнат да се спогодят българи и ромеи за вечен мир и приятелство.

— Ще отида! — каза зарадван Иваница.

Асен го погледна дълбоко в очите и каза:

— Аз знам защо искаш да отидеш. Е, добре. Върви! И не се бави повече от месец. Залъжи ги с уверения за мир, обещай, че ще върнеш Исака, но с нищо не се задължавай. Защото знаеш. Напролет почваме отново. Но слушай… Никаква ромейка няма да ми довеждаш тук. Разбра ли?

Иваница дигна високо челото си.

— Никаква. Кълна се в пресветата Троица.

И замина с дарове за василевса. Придружен от десет снажни копиеносци.

А ето — никой не знаеше какво е станало с Каламодиос. Или може би се правеше, че не знае. А Ефросина? Той изтръпна. Пресече Августейона, който гъмжеше от обикновената всекидневна навалица, зави край Таурос и се спусна по тихите, широки улици, които слизаха към Босфора. Навсякъде срещаше тъмнолики копти, които разнасяха пъстри надписи за новите игри в Хиподрома.

Когато похлопа на вратата на великолепния дворец, сърцето му биеше така често и безпокойно, че той подръпна малко якичката на туниката си, сякаш да поеме повече въздух. Похлопа втори, трети път. Най-сетне някой се подаде от един прозорец на втория кат и изкряска нещо сърдито.

Князът попита.

— Няма никаква Ефросина тук! — отвърна пискливият глас. — Ефросина! Отдавна рибите са й оглозгали костите на дъното на Босфора! — И прозорецът хлопна шумно.

Отчаян и съсипан Иваница тръгна из града напосоки. Пред очите му се мярнаха колоната на Константина, статуята на Париса и трите богини, величественият купол на „Света София.“ Бляскавата навалица на Меза го притискаше от всички страни.