Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 92

Очите му блеснаха. Той се огледа и зави по една малка, сочна морава. Момата извика от радост и уплаха, като зърна пред себе си снажния хубавец.

— Иванко, какво правиш тук?

Тя разхождаше малката Мария. Високата й снага беше малко измършавяла, руменината по бузите й избледняла.

— Добре, че дойде — каза шепнешком Слава. — Имам да ти казвам нещо. Асен иска да ме даде на Червенския кефалия.

Иванко се намръщи.

— Какво? Оня ниският ли? Че за тебе ли е той?

Момата наведе глава.

— Богат бил, добър бил… Няма да иска голяма прикя и зестра. След битката — дано господ ни помогне! — иска да стане сватбата…

— Е, добре… И ти съгласна ли си?

— Какво да правя? Бедна сирота без зестра.

— Нали княз Белота иска да ти даде.

— Царят не се съгласи. Каквото можа, Елена ми приготви. Нали знаеш всичките пари где отиват… Все за войската…

Тя въздъхна и извърна лицето си. Иванко взе ръката й.

— Славо, не говори тъй. Аз знам, че ме обичаш.

Тя откъсна един стрък момина сълза и помириса белите й звънчета.

— Кажи, нали е така?

— Ти го знаеш. Защо питаш?

Болярът се усмихна.

— Тогава ще почакаш още, Славо.

— Докога? Ти ме лъжеш от толкова време…

— Не, ти знаеш, че не зависи от мене. Потънал съм в дългове до уши. Отвсякъде ме гонят за пари. Но когато се върна от битката, ще поискам от царя ново прониятство и ще се оженим. Ще ме чакаш ли?

— Ще те чакам!

— Закълни се.

— Бял ден да не видя, ако те не чакам.

Болярът обгърна с ръка високата й снага и пошъпна:

— Не знам защо ми се струва, че може да се не върна жив от тая битка… Жестока и неравна бран ни очаква… Славо, ако ме обичаш, ще слезеш след полунощ в градината… Войската се готви да тръгне другиден. Искам да ти разкажа целия си живот, искам да замина простен и окрилен…

— Не… Не…

— Ще дойдеш!…

— Не… — тя грабна в ръце момиченцето и избяга.

„Тя ще дойде“ — си помисли радостен момъкът и с бързи крачки се отправи към ниското здание с олющена стенопис по външната мазилка, изтича по излъсканите мраморни стълби, измина полутъмното преддверие и влезе в стаята. Тъкмо навреме. След миг царят, придружен от двамата си братя, влезе, посрещнат на крака от всички боляри.

Асен седна на престола и направи знак на другите да заемат отново местата си. Загорялото му лице бе мрачно и строго. Той дълго стоя замислен, като поглаждаше ту брадата, ту челото си, най-после каза:

— Боляри, никога по-тежки дни не сме преживявали от десетина години насам. Исак Ангел грозно се е заканил веднъж завинаги да ни унищожи. Трябва сега да съберем всичките си сили, да дадем мило и драго, за да успеем и този път. Нека се помолим отново — той стана и се прекръсти — Светият солунски чудотворец пак да ни закриля. Пак да стори чудо. Защото невям само чудо може да ни спаси сега. Борбата ще бъде страшна. Ако моят живот бъде нужен, за да насърча войската, аз няма да го пожаля. Ако никой не иска да тръгне срещу грозящата опасност, аз първи трябва да тръгна. Боляри! Извиках ви, за да ви съобщя царската воля. В случай че ме убият, княз Иваница ще наследи престола.