Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 88

Иваница махна с ръка.

— Как може да ти идват днес наум такива работи? Я заговори за друго!

Но князът искаше сам да заглуши тревогата, която внезапно бе обхванала и него. Необяснима, безсмислена тревога, която стиска гърлото и изстудява пръстите на ръцете.

Надвечер в далечината се изрязаха могъщите горди кули и яки стени на Царевецката крепост. Бавно и тържествено мина шествието сред две редици ликуващ народ и спря под южното подножие на Царевец. Архиепископ Василий, обкръжен от всичките епископи, посрещна и благослови победителя. След това тримата братя отлетяха като птици по каменния рът. Там, там, зад тия високи кули, бяха близките на сърцата им.

„Защо Елена не излезе да ни посрещне както други път при първата порта?“ — си мислеше Асен, докато под копитата на коня му звънко ехтяха плочите на дворчето, заградено между крепостните стени. И при втората я нямаше. И при третата. Страшно съмнение сви лицето му. Изведнъж една светла сянка прегради пътя му, той скочи на земята, две топли ръце обвиха врата му, благоуханен дъх обля почернялото му от слънцето лице.

— Асене! Най-после… жив, здрав. Господи и света Богородице, благодаря ви!

Йоан и Александър дърпаха баща си за дрехите и скачаха като обезумели от радост жребчета.

Петър прегърна майка си. Но изведнъж се дръпна от ръцете й с посивяло лице.

— Кога? — пошъпнаха треперещите му устни.

— Завчера… — изхлипа старата царица.

— Но где е Мария? — се чу ясният тревожен глас на Иваница. — Где е Мария? — той остави коня си на един оръженосец и се затече към палата.

— Иваница! — извика след него Петър и го настигна. — Чакай… — след това сложи ръка на рамото му и го погледна дълбоко в очите.

— Иване — каза тихо той — господ ни праща изпитания, за да познае вярата ни в него. Само големите нещастия каляват големи духове. Ти си храбър мъж. Нека приемем смирено божията воля…

Иваница се дръпна и махна с ръка.

— Нищо не ми казвай!

Лицето му бе каменно и безстрастно. Само очите му блестяха със сух, зловещ огън.

— Кога?

— Завчера през нощта… Тя си беше слабичка, Иваница… — Петър закри очите си и се извърна.

— А момчето?

— Момиче е — каза тихо майка му и плахо се доближи до него. — Занесохме го у Белота. И Зоя роди преди месец момиче. Тя ще кърми и двете… — и изведнъж старата царица прегърна сина си и глухо зарида. — Ицо… Ицо…