Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 87

Иваница носеше златния шлем на василевса. Никога дотогава суровото, изрязано с широки гънки лице на царя не беше гряло от по-ведра радост.

Още малко усилия и великото дело щеше да се изпълни. Само господ да даваше живот и здраве на неспособния Исак. През неговото царуване българите можеха спокойно да освободят всичките земи на Симеоновата държава. С доволно око Асен обгръщаше ширните поля на плодната си земя, окосените ливади, тъмните гори, натрупаните златни кръстци, бръмналите несметни кошарища, дългите редици от огромни пръстени кюпове, пълни с просо, отрупаните с обилен плод лози и врътожади… Навсякъде по пътя му се стичаха радостно приветствуващи хора. Овчари слизаха от планинските си катуни, отроци и парици напущаха стасите, заселките и млините, технитари и търговци — градовете, за да поздравят с цветя вейки, вино и храна връщащата се победоносна войска. От време на време някой боляр се отделяше с опълчението си, сбогуваше се с цар и воеводи и се отправяше към кулата си.

— Как бързо минава времето… Вече пет години от оня ден, когато се връщахме отчаяни и оскърбени от Кипсела… Пет години… Сякаш беше вчера.

И Асен се замисли върху това бързо изминало време на изпитания и борби, което бе набраздило лицето му с дълбоките гънки на грижите и тревогата и преди време бе поръсило косите и брадата му със сребърни кичури.

— Помниш ли, когато севастократор Йоан ти удари плесница? — каза Петър.

— Исак разбра много добре, но само че много късно, колко са били прави заканите на ония двама прашни и жалки хемски боляри…

— Каква чудна орисница ни помага — се обади Иваница. — Сякаш съдбата следи за нашето добруване. Това е Солунският чудотворец, братя, повярвайте ми!

— Когато се върнем, ще заповядам на майстор Вельо да ми направи нов печат — заяви Асен. — От едната страна ще бъде моят образ — от другата тоя на свети Димитър.

Навлязоха вече в Хемус. За миг всички се прехласнаха в познатите, скъпи очертания. Сякаш за да поздрави връщащите се юнаци, слънцето прониза с трептящо злато бялата мъгла, която обвиваше планината, а върху синьото и кадифе облаците блестяха като елмазени щитове.

Царят подкара по-бързо. Иваница го настигна.

— Вярвам, че към залез ще пристигнем…

Усмивка озари Асеновото лице.

— Да. И нашите ще ни чакат. Иваница, Иваница, никога не съм бил така щастлив както сега. Ето, постепенно България става това, за което сме бленували. Господарят на Хемус ще бъде господар на полуострова… Не може да се пренебрегват божиите закони. Византия е един свят, който умира. Загива и последният остатък на великата Римска империя. Ако Фридрих сдържа думата си — и отиде да освободи Божия гроб, без да се подмами от богатствата на Визанс, ще дойдат други, които няма да изпуснат така лесно лакомата плячка. Ние трябва да ги преварим. Ние сме определените от бога. Защото славянските племена са несговорни помежду си и лесно се поддават на чужди влияния. Един смел народ трябва да ги обедини в едно. Този народ е нашият. Ние сме ядката — племето на Аспаруха. Онова племе от корави и сурови мъже, ненадминати по храброст и мъдрост, които дойдоха от далечни земи, за да им дадат името си и волята за борба. Без тях отдавна всички славяни на полуострова щяха да са покорени от Визанс — една загиваща, изгнила държава. Не. Визанс ще изчезне от лика на земята. И на нейно място ще изникне нова, млада, велика империя. Така съм щастлив, Ицо, че ми се струва, че няма да живея дълго, за да дочакам този ден… Винаги след голяма радост очаквам нещо лошо. Сърцето ми ликува и едновременно е пълно с тревога. Аз няма да живея дълго, Ицо. Уверен съм в това. Но знай, че ще умра спокоен. Ти няма да изоставиш Йоан и Александър. Ти ще почетеш правата им. Вярвам в тебе и Петра. С Асен няма да се свърши родът на Асеновци. И делото няма да остане неизпълнено…