Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 74

Иваница се озърна и се затече да поеме юздите от ръцете на княгиня Мария.

Без малко не се препъна в Борила, който също се беше притекъл към девойката.

Момичето наведе свенливо глава, помисли малко и с тиха усмивка подаде ръката си на Иваница. Борил позеленя и като извърна гръб, бързо се отдалечи.

Мария леко скочи долу, вдигна лъчистия си взор и погледна замисленото лице на момъка. След това двамата се присъединиха към другите. Княз Белота тайно ги проследи с радостен поглед.

Един песяк съобщи, че е намерил следите на стадо елени.

— Не се ли боиш?… — попита Иваница. — По тия места се намират и диви свини. Този белег тук — и той запретна малко ръкава си — е от зъбите на глиган. Без малко щеше да ме разкъса преди няколко години.

Мария надзърна изплашена върху белега и затвори очи. Иваница весело се изсмя.

— Ловът не е за такива малки момичета като тебе.

— Не съм малка!

— На колко си години?

— Тази есен ще навърша седемнадесет.

Иваница я изгледа през замрежени мигли и нищо не каза.

Хубава беше Мария. В тази светло гълъбова руба с дребни гънки на гърдите и хитон от син като перуника бархат, със ситни бисерни везби и ахатови пулове. Копринена панделка стягаше русите й плитки, навити ниско край ушите. На шията й се аленееше тънка връв мерджан.

Откъм южния край на забела се зачуха три последователни изсвирвания от рог. Всички отново се качиха на конете си и препуснаха нататък.

Изведнъж Иваница хвана юздите на Марииния кон и го спря.

— Песяците са сбъркали следите — каза той и посочи към едни пресни следи от копитца върху пръстта на пътеката. — Загарите са ги отвели към леговището на рогачите, а стадото е минало недавна оттук, на път към водопоя.

Той обърна коня си.

— Искаш ли да настигнем другите, или да дойдеш с мене?

— С тебе — каза усмихната Мария.

Те свиха вляво, по една немного широка, обрасла с буйна трева пътека, която бавно слизаше надолу към бистрия извор в долината.

През редките сенки на дърветата падаха дълги, полегати златни ивици. Беше съвсем тихо. Само от време на време остър вик на изплашена птица стряскаше покоя на гората.

На извора нямаше никой.

Иваница сбърчи чело и като направи знак на Мария да стои мирно, скочи от коня си, предпазливо разгъна гъстата шума на дърветата и в миг изчезна.

Девойката се огледа неспокойно наоколо. Изведнъж трепна. Стори й се, че някъде зад нея изпращя клон. Тя се досети за глигана и замръзна от ужас. Поиска да извика, но си спомни знака на Иваница и остана така, бледа и безмълвна. Шумата се разтвори и пред нея се изправи засмяното лице на момъка. Той махна с ръка и посочи към мястото, откъдето беше дошъл. Мария върза коня си до неговия и го последва. Иваница снишен вървеше напред и разтваряше клоните пред нея.

— Тия места аз ги знам на пръсти — каза шепнешком князът, като спря пред гъстия плет от млади церове, и посочи вдясно от дърветата.

Мария с мъка сдържа възторжения си вик.

На една кръгла поляна лежеше и се препичаше на слънце едър рогач, заобиколен от десетина стройни сърни.

— Почакай сега — каза Иваница и опъна лъка си.

С неволно движение Мария спря ръката му.