Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 73

„Ако ги бях чакал досега, трябваше да ми изскочи душата“ — си помисли Иваница. Действително буйният момък не бе дочакал всички приготовления за царския лов и метнал на рамо колчана с лъка, последван от верния хрът, бе профучал като вятър по тесния каменист провлак и поел към горите на Орловец.

Сега чакаше с нетърпение царската глота, за да почне истинският голям лов. Сякаш от него очакваше чудото, което щеше да изцели помрачения му дух. Защото нищо не веселеше вече душата му. Ни буйната песен на другарите, ни широките простори, които се извиваха под очите му от висотите на хълма, ни топлата милувка на пролетния вятър, ни песента на кукувицата, ни шъпотът на гората — трепнеща в пъстрите тревожни викове на птиците — ни леката игра на едрите жълти пеперуди.

Иваница обичаше. Но какво го вълнуваше? Споменът за Ефросина или сините искри в очите на Белотовата сестра. Кръвта му се бе събудила и невярната магия на пролетта още повече разгаряше огъня, който бе лумнал в жилите на суровия юноша.

А Визанс се чертаеше в душата му като далечен, невероятен сън, никога невиждан, никога не бил…

Никога вече никоя нямаше да го обича по-предано и по-страстно… Никоя не беше по-хубава от Ефросина — божествената хетера на дивния град край Босфора.

Той си спомни кървавия лакът, блестящите в смъртна тревога очи, топлата прегръдка на белите й ръце… Въздъхна дълбоко, облегна се на едно дърво и обори глава. Някъде от шумака се издигаше замайващ лъх на диви теменуги… Тишината на гората проникваше в сърцето му.

В далечината изсвири ловджийски рог.

Иваница се стресна и погледна надолу. По друма се беше задало пъстро шествие. Най-напред тичаха бели загари с весел лай и въртящи се опашки: песяците вардеха някой от тях да не се залута и с шеговита крамола ги мъмреха и свикваха; след тях идеха крагуярите, стрелците и копиеносците. Недалеч яздеше царят върху строен чер кон, вляво от него беше царицата. Подире им идеше многобройна дружина от разноцветно облечени жени и мъже. Най-отзад следваха мулета, натоварени с върбови кошници, пълни с хляб, вино и млинчета, приготвени от болярките. Шествието бавно почна да изкачва стръмния друм, след това пресече една широка поляна и навлезе в забела.

Иваница се метна на коня си и се спусна да ги посрещне.

Царят пръв скочи от коня и пое от оръженосците си лъка и колчана. В миг цялата гора се изпълни със смехове, звуци от рог, кучешки лай и цвилене на коне. Иваница подаде ръка на царицата и й помогна да слезе. Между болярите екнаха шумни закачки и подбиви. Когато Белотовица слизаше от коня си, дългата й рокля се закачи за миг в посребреното стреме и мнозина зърнаха подвезката на жълтия й чорап. Цяла почервеняла от яд и срам, Зоя извърна очи и като видя веселия присмехулен взор на Иванко, почервеня още повече и усърдно се зае да чисти от праха вишневата си аксамитена дреха, извезана със сребърни лалета. Пръстите, ушите и вратът й бяха отрупани с искрометни гиздила.