Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 60

Те се поклониха дълбоко и целунаха пръстена връз десницата, която Исак Ангел благоволи да им поднесе.

В мига, когато напущаха славния Царски град, към Нюрнберг пътуваха вече пратениците на сръбския княз, които носеха писмо до Фридрих Червената брада. Неман му известяваше голямата си и искрена радост от това, че кръстоносната войска ще мине през земята му.

В това време логотетът на българския цар пишеше подобно писмо, докато Асен и Петър водеха следния разговор:

— Не ми се вярва, че тази огромна стохилядна рат ще премине тихо и мирно покрай гръцките крепости. Все ще се явят някои стълкновения. Затова трябва да подготвим своите войски… — каза Калопетър, като гледаше през рамото на логотета редовете, които изпълваха бледия пергамент.

— Неман взе Тимошката и Нишавската долина, докато ние се бихме около Преслав, като използува нашата залисия и гръцката уплаха. Ала не е време сега да дигаме крамоли и със сърбите. Днес изгодите ни са еднакви. Ако стане нужда, нека предложим заедно с Неман помощта си на алеманите… Защото нашата бран с гърците едва сега започва… — пошъпна тихо Асен, като се разхождаше замислено. — А когато имаш един силен враг, вторият ти става излишен.

Глава XVI

Княз Белота проследи с радостен поглед тънката фигура на сестра си, която отиваше да донесе тепсията с точеното, и като се усмихна, каза, извърнат към жена си:

— Сещаш ли се, Зоя, защо Иванко почна да зачестява напоследък у нас?

— Човек трябва да е съвсем глупав, за да не се догади — отвърна ромейката, която в това време приглаждаше за последен път черните си дъговидни вежди, и прибави на ума си: „По-добре стана, че Мария сега е у нас, за да се залъгва Белота.“

— Но аз съм й определил друг, по-достоен жених — продължи князът. — Знаеш ли кой е? От царското семейство!

— Добромир Хръс ли?

— Не. Добромир е буен, лекомислен момък. И после Мария няма да го хареса. Не. Друг.

— Борил?

— Да. Синът на Асеновата сестра. Вече няколко пъти той ми загатва. И Асен също.

Зоя дигна рамене. Все едно й беше кой ще вземе Мария. Нали Иванко й се кле, че обича само нея?

Девойката влезе отново и сложи сладкото на трапезата. Тя беше дребно, слабичко момиче, с детска уста и светли като синчец очи. Златисто пепелявата й коса падаше в две едри плитки чак до кръста й.

— Готово ли е всичко? — попита Белота.

— Да — отвърна момичето и леко почервеня.

— Защо ли се забави Иванко?

По стълбите се чу веселият смях на момъка. Зоя се спусна към вратата.

— Почакай тука — каза на зълва си — не е редно ти да го посрещаш.

Мария се изправи до прозореца и леко въздъхна. Тежеше й да стои в Търново. Свикнала на шир и воля в бащините си земи, там, далеч между Дръстър, Карвуна и Кюстенджа, край Понтийското море, княз Алцековата дъщеря тъгуваше за безгрижната свобода, която й липсваше в дома на Белота, при снахата ромейка! Мария виждаше много добре защо иде Иванко у тях и дълбоко скърбеше за нещастието на брата си, но не смееше да проговори. Познаваше нрава на Белова и предчувстуваше беда. Затова търпеливо чакаше неизбежния случай, когато щеше да отвори очите на Зоя — защото лекомисленият момък мамеше и нея.