Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 52

— Внимавай — пошъпна Ефросина, — тук са стълбите.

Слязоха тихо и предпазливо. След това минаха през едно преддверие, слабо осветено от блясъка на звездите, отвориха една желязна врата и се намериха в обширната градина, която се простираше зад двореца.

— Сега стига. Върни се! — каза момъкът.

— Не, не — пошъпна умолително жената и се притисна до рамото му.

Нежните й крака с мъка догонваха едрите стъпки на княза, девственият сняг на градината стигаше почти до коленете й, почна да се препъва, тръпки разтърсваха плещите й.

— Стига — каза решително Иваница и се спря.

— Ключът у тебе ли е?

— Да.

— Нали разбра? Най-напред ще завиеш надясно. Като вървиш все направо, ще спреш при първата пресечка. Там е площадът на Теофано̀. При обелиска ще те чака братовчед ми Никита. Запомни ли? Той ще те заведе под арките на Мавританския пазар. Там ще те чака друг мой сродник с коня. На двамата мъже ще дадеш по една кесия перпери. Третата ще ти остане за всеки случай. Разбра ли?…

Тя цяла трепереше. Зъбите й тракаха.

Двамата се погледнаха. Сърцето на Иваница биеше силно. Той протегна ръка.

— Сбогом…

— Колко се радваш, че си отиваш, Йоаница! — и изведнъж сълзи задушиха гласа й, за миг тя обори глава, преглътна страшната скръб, след това дигна очи — пълни с любов и безгранична преданост — обви шията му с хубавите си ръце и целуна като безумна челото, очите, устата му.

Внезапно ръкавът на хитона й се отметна назад и момъкът с ужас забеляза върху белоснежната й ръка голямо тъмно петно.

— Ефросина! Какво е това! Ранена ли си? Какво се е случило?

— Нищо, нищо — и тя, изплашена, смъкна ръкава си. — Бягай, Йоаница… Бягай… Страхувам се… Бягай!

Изведнъж страшна мисъл го порази.

— Ефросина! Какво си направила…

Жената закърши пръсти.

— Не знам… Йоаница, бързай. Страхувам се… Теофил е сам.

— Ако не ми кажеш, няма да мръдна оттука.

— Пресвета Мария! Не знам… Той не искаше да пие виното… Гледаше ме така лошо и опасно… След това застана до самата врата и не мръдна вече оттам. При първия глъч щеше да се втурне вътре. Бях скрила в пазвата си — за всеки случай — кама. Минах втори път и изтървах обицата си. Той се наведе… Не знам как стана… Камата се заби до дръжката в гърба му… Той грохна на земята, без да продума. О! — тя закри лицето си със сгърчени от ужас пръсти.

Иваница я стисна силно до сърцето си.

— Кажи, че аз съм го убил. Теофил няма да те издаде. Но ти? Как можа? Тия нежни пръсти… Защо? Нима толкова си ме обичала? Аз бях глупак, Ефросина.

Поиска му се да стори нещо безумно. Някоя пакост. Да я грабне със себе си, да я отнесе в далечното Търново. Беше невъзможно. Да се върне, да остане във Визанс, да приеме предложението на василевса. Притъмня му. Целуна бързо изстиналите й устни, дръпна се и след миг изчезна между натежалите от сняг дървета.

Ефросина отвори очи, направи няколко крачки с прострени ръце, след това коленичи в снега и дълго се кръсти.

— Света Ходегетрея и света София, свети Йоане, свети Лука, простете мене, грешната… Запазете го по друмове и клисури, през реки и неверни гори…