Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 48

— Бъди жив и здрав — нека те пазят света Богородица Влахернска, свети Димитър и света София — и почака малко.

Но Иваница не вдигна ръка към нея и тя седна отново на мястото си. Без да я забележи князът, хетерата сипа в чашата му пудра от змийски кожи. Един монах на предния ден й я беше продал за десет перпери.

Със затаен трепет жената следи лицето на момъка.

— Какво ти е, Ефросина? Какво има?

— Нищо.

От чародейното вино Иваница поруменява, очите му блестят, странна умора натежава тялото му. Прекарва няколко пъти длан по челото си. Сърцето му бие глухо и неравно. Като насън той става, бавно се приближава към хетерата. Сякаш бълнува.

— Ефросина… Ефросина… Обикнах те от първия ден, когато те видях…

Изтръпнала от безумна радост, жената затваря очи и чака. Чака. След това дига клепачите си учудена. Бледен като платно, князът се извръща гърбом и стисва главата си между дланите. Страшен вик гори душата му.

— С жени и пари ромеите са погубвали българите! — ехти далечният глас на Асена. — Проклет да бъде този от моя род, който вземе ромейка…

Нима и Иваница се беше вече подхлъзнал? Нали така са били подмамвани и другите?

Той грабва чашата си и я хвърля на земята. След това хвърля блюдото, каната, каквото му попадне подръка. А там, там, при белия Истър, вече наближават войските на император Фридрих… Иваница свива юмруци в безсилна борба, закрива очите си, пада съкрушен върху мечешката кожа, която покрива раклата.

Ефросина го гледа вцепенена от безкраен ужас.

Безумие ли замъгли ума на княза? Тихо се доближава до него. Боязливо шъпне над главата му:

— Какво ти е, Иваница? Гневиш ли ми се?

Внезапно младежът скача, хваща я за ръцете, стиска китките й до болка, смъква я до земята, шъпне през стиснати зъби — до самото й лице:

— Кажи… Кажи всичко, което знаеш. Сключи ли Исак съюз с кръстоносците? Или се бои от тях? Фридрих минал ли е вече през Сърбия?

Горчива мъка сгърчва устните на хетерата. Ефросина примирено навежда глава.

Винаги, винаги мисълта му е все там… За нея всичко е загубено. И страшната опасна мисъл израства в нея като буйно отровно цвете. Изправя се. Бледна, зъзнеща. Гласът й е сух и дрезгав.

— Йоаница… Ти ще се върнеш в България…

Тя уморено оправя косите си, навежда глава, не смее да гледа в очите младежа.

— Лъжеш! — извика князът и отново я хвана за ръцете.

Сякаш наистина бе обезумял.

— Кажи… Истина ли казваш? Горко ти, ако ме мамиш!

Ефросина тихо изтича до вратата, отвори я, озърна се, разгърна всички завеси, надникна в приемната. След това седна върху кожите и възглавниците на земята, повика княза при себе си и каза:

— Ела. Ще ти разкажа това, което отдавна съм замислила.

Иваница слуша и не вярва. Примка, примка е това! Лукаво е ромейското приятелство, измамна е обичта на хетерите. Не трябва никому да вярваш, Иваница!

Но радостта и пламенната надежда надделяват. Все едно. И без това трябваше да се тури някакъв край на тази безкрайна мъка. Или ще избяга, или ще го убият. Повече не може да се чака.

— Ефросина, ако е вярно това, което говориш, никога няма да мога да ти се отплатя…