Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 49

Страхливо и нежно поглади косите, ръцете й.

— Кога? Кога ще може да стане?

— Колко бързаш! — шъпне тя. — Колко бързаш да избягаш от мене… Толкова ли не можеш да ме гледаш?

Иваница въздъхна нетърпеливо.

— Не се сърди, Ефросина. Заклевам се в свети Димитър и свети Георги, че не обичам никоя друга жена. Докато съм жив, ще те помня. Но родината ми има нужда от мене.

И взорът му припламва от буйна радост. Той се изправя бледен и развълнуван. Бавно слага ръце на раменете й.

— Кажи кога?

Хетерата въздъхна дълбоко. Тъй уморено бе сърцето й от безпътство и морни разгули, тъй жадно за чиста, искрена обич…

— Нали ще ме помниш и обичаш?

— Да. Кажи…

— Ще носиш ли винаги пръстена ми?

— Да. Кажи…

Тя ласкаво обляга глава на рамото му.

— В събота. Тогава Адриан ще бъде в Силиври. Да не забравиш за Теофила? Значи, в събота… Хубаво ли е в Търново? Щастливи са тези, които ще те виждат.

Иваница със замъглен поглед се откопчва от ръцете й, търси шапката си…

— В събота. Сбогом, Ефросина!

Долу при вратата се сблъсква с един императорски находник.

— Кого търсиш? — го пита неспокойно момъкът.

— Писмо от василевса за кира Ефросина.

Съмнение и гняв клъцва сърцето на княза. Той се завива в тъмната си наметка. Със запалени борини телохранителите довеждат конете. Алени сенки трепват по искрящия сняг.

— Все едно! Трябва да се свърши… — процежда глухо през зъбите си Иваница и яростно убожда коня си в хълбоците.

Горе хетерата дълго следи от прозореца пламтящата диря, след това разтваря императорската вест.

… Князът крои опасни неща. Никой не може да откъсне мислите му от родината. Ти си единствената, която можеш да го задържиш. Преди няколко време той е изгорил някакво писмо. По парченцето пергамент, намерено в пепелта, си личи, че е било от България. Ако пленникът избяга, Асен ще се съюзи с кръстоносците и ние сме загубени. Разчитам на тебе много…

Ефросина сбръчква тънките си вежди и дълго гледа замислено пергамента.

Едра, прозрачна сълза лъсва върху края на окото й, измива всичките й грехове.

Глава XII

Летен вятър шибаше лицата на четиримата конници, които слизаха през една широка тъмна улица към седемнадесетия квартал на осмия регион. В осмия регион, разположен към стръмните брегове на Петриона, живееха най-знатните и най-богатите ромеи. Там бе и дворецът на Ефросина.

Беше навалял три педи сняг. От години във Визанс не бяха виждали такова чудо. Но въпреки късния час четиримата често срещаха весели дружини конници, генуезци с дълги, широки саби, писани търговци с килнати към тила кожени пирамиди. От време на време зад някой ъгъл се мяркаха тъмни, дрипави образи — може би просяци, може би скитници, които, щом забелязваха императорските войници, веднага изчезваха. Недалече се чуваше ясно плясъкът на вълните.

— Адриан ще дойде също, нали? — попита неочаквано Теофил.

— Не, не знам — измънка смутено Иваница — той не е ли в Силиври?

— Страторът Адриан се завърна тази сутрин — каза един от телохранителите.

— А! — извика неволно Иваница и веднага хвърли бегъл поглед към другите, но едва ли някой бе забелязал уплахата в гласа му. Действително внезапното завръщане на стратора можеше да попречи гибелно на предначертаното.