Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 46

Иваница се хвърли върху леглото си облечен, помъчи се да заплаче и не можа.

Глава XI

Мек блестящ сняг покри дивния град. Само тържествената зеленина на кипарисите остана като ярко, свежо петно сред ослепителната белота. Вече от петдесет дни Ефросина не бе излизала от къщи. От последния път, когато бе ходила да запали една бяла свещ пред пресветата Панагия Влахернска, хетерата се бе затворила у дома си — недостъпна за никого. Напразни бяха молбите на всичките й почитатели. Младата жена упорито отказваше да приеме, когото и да било.

Беше смешно и невероятно. Великата жрица на любовта за пръв път разбираше какво е любов. Трябваше да дойде оня висок, надменен варварин с дръзки очи и кръв на змия, за да разбуди заспалото й сърце. Никога дотогава Ефросина — жената, която беше прегръщала безброй мъже — не бе обичала. Свикнала на победи и ласкателства, тя бе вървяла по търкулнати в прахта тела, по сведени в позорно унижение глави, по разкъсани сърца и погубени ориси със злорада, тържествуваща усмивка.

Бе дошъл денят да изкупва.

Една вечер, когато, седнала до буйния огън, хетерата лениво галеше ангорската котка, която мъркаше на коленете й, старата Пулхерия страхливо надникна зад вратата и каза:

— Пак е дошъл някой. Чака долу.

— Кой е?

— Не знам. Не питах Михаила.

Ефросина гневно сбърчи вежди.

— Нали казах, че никого не приемам? Ако ще и сам василевсът да дойде! Изпъдете го! Ако не иска да се махне — волска жила. Който и да е. Махни се!

След малко Пулхерия влезе смутена и уплашена.

— Непознатият се качи горе, без да пита никого, влезе в трапезарията и каза да ти известим. Пресветла кира Ефросина, не сме виновни…

Хетерата скочи като тигрица. Зави раменете си с някаква наметка от бархат и се отправи към западната част на къщата. По-голям дързостник не бе виждала през живота си.

— Ще ме помни — изсъска на себе си.

Но на прага на трапезарията спря като вкаменена.

Високата царствена осанка е там, изправена до прозореца, със скръстени на гърди ръце. Князът не чува леките стъпки и продължава да гледа навън, потънал в дълбока размисъл. Някаква трепереща ръка несмело докосва лакътя му. Той трепва и се обръща. Колко бледо и тъжно е лицето му. Колко измъчен погледът! А на показалеца искри смарагдът.

С безкрайна нежност Ефросина дига ръце, обгръща раменете му и обляга глава на гърдите му. Хълцания разтърсват хубавите й плещи. Иваница я гледа смаян.

— Какво има?

— От радост — шъпне жената — аз вече не се надявах, че ще дойдеш…

Младежът бавно се освобождава от ръцете й, сяда на една ракла и дълго я гледа втренчено.

Бе дошъл, за да види с очите си мъката, която го изгаряше от толкова дни. Отдалеч хетерата бе по-опасна. Лукавият бе прелъстил с лукавства ума му, ден и нощ неотстъпно образът на чародейката го преследваше като черна магия. Споменът за нея бе по-страшен от самата нея.