Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 36

Безумна радост лумна от сребърните струни.

Хетерата дръпна златистата мрежа от главата си. Като пламтящи вълни рукнаха косите й по снежната шия, по плещите, по гърба, загърнаха я цяла — сякаш огнена мантия. Ръцете й потрепераха, като че люшнати от буря. Смъкна хитона. Хвърли сандалите.

Като лек вятър се понесе по мекия килим. Теофил и Адриан се изтегнаха на мечешките кожи и тихо пригласяха. Когато минаваше край княза, тя се усмихваше.

Иваница затвори очи. Но благоуханният лъх, който непрекъснато милваше лицето му, разгаряше непозната мъка в широката му гръд и караше страните му да бледнеят.

Пиха вино. Ядоха сладки. Иваница скръсти ръце и отново се приближи до прозореца. Упорита бръчка дълбаеше младото му лице. Беше ли вече Визанс пленил душата му? Не! Никога! Ако би ще да умре. И мисълта му догони родните скали, горите на Орловец, любимата хрътка, сините върхове на Хемуса… Жестока мъка го обзе.

Някаква лека ръка тихо се докосна до него.

— Сега нали не ти е вече мъчно за родината? — попита кадифеният глас.

— Повече от всеки друг път — отвърна князът, без да се обърне.

„Ако това беше логотетът Ставраки, щях да му ударя плесница. Чудно защо този момък не може да ме разгневи…“ — замисли се поразена хетерата и отново пъстрите й очи спряха широко отворени, сякаш теглени от неудържима сила, върху варварина.

Не. Такъв мъж тя не бе виждала досега. Нито един от всички тия, които бяха целували праха, върху който тя стъпя, не прилича на него. В необуздания взор, в могъщите рамене, в гордия му ръст лежеше някаква страшна пра мъжка мощ, която непобедимо покоряваше и унищожаваше.

Когато свещите замигаха, ниско свели розовите си пламъчета до самото злато на свещниците, Иваница остави върху мраморната лавица тежкия том на „Романът на крал Артур“, допи чашата с медовина, оправи колана от железни халки, който увиваше талията му, и каза, извърнат към Теофила:

— Хайде.

Кръглоликият момък, който се казваше Константин, спря песента си, остави лютнята и извика:

— Докато не се съмне, аз не мърдам оттука!

Ефросина прекъсна разговора си с Адриана и се отправи към Иваница. Сложи ръце на раменете му и почувствува как юношата потрепера от докосването й.

— Защо бързаш да избягаш, княз Йоаница? Толкова ли се боиш от Ефросина?

Смях сгърчи устните на юношата.

— Иваница не се бои от нищо. Най-малко от една хетера. — И тихо прибави: — Мога ли да знам колко перпери ще получиш от василевса за тази услуга?

Жената отстъпи назад, внезапно побледняла от жестоката обида. Сълзи блеснаха в очите й. Тя бавно сне от пръста си огромния смарагд. Подаде го на княза.

— Василевсът не може да ми плати повече от това, което струва този пръстен. Ти не познаваш Ефросина… Вземи го.

Иваница остана неподвижен.

— Вземи — повтори властно тя и добави с внезапно потъмнял, треперещ глас. — Вземи! Давам ти го, защото те обичам…

Пое ръката му с предана нежност и сложи пръстена на показалеца.

„Каква пантомимка… Как изкусно играе това, което са й заповядали“ — помисли с безкрайна тъга Иваница и като направи знак на Теофила, се отправи към вратата.