Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 23

Звук от рог даде знак за тръгване. Войската отби пътя си малко на изток.

— Изглежда, че ще минем портата на Златната мантия — каза непознатият.

— Колко порти има крепостта? — попита Иваница, смутен от неувереността си в гръцкия език.

— Тридесет и две. А черкви имаме сто и петдесет — каза с някакво детинско самодоволство момъкът.

В миг върховете на бойниците почерняха от народ. Чуха се далечни радостни викове. Когато конете затропаха по големия дървен подвижен мост, Иваница дигна глава и се загледа в чудното изваяние, което бе поставено в една вдлъбнатина на стената. Един мъж в златна мантия държеше в протегнатата си ръка златна тока. Под него имаше надпис:

„Всеки, който престои в Константиновград една година, трябва да има също такава златна мантия.“

Непознатият момък, който яздеше от дясната му страна, забеляза усмивката му и попита:

— Не вярваш ли, че и ти можеш тука да получиш златна мантия? Надписът е стар и почти никой не му вярва. Но почти никога не е излъгал.

— Не се чудя — отвърна Иваница, — който може да престои тук една година, без да избяга или без да го убият, твърде вероятно е, че ще има златна мантия.

— Толкова лошо ли мислиш за нас? — попита пак момъкът с гъстите вежди и се засмя тихо. — Ти ще обикнеш този град и ще ти бъде мъчно някога да се разделиш от него. Няма човек, който да е изпитвал чара му, без да го носи до самата си смърт.

Иваница поклати недоверчиво глава.

— Ти не знаеш колко е хубав Визанс — продължи непознатият. — Когато видиш Свещения дворец и Света София, черквата на Пантократора, Хиподрома, базарите на Мезийската улица, Влахерна при Златния рог, Августейона… Не гледай тези тесни, кални улици. Това е горната страна на Визанс. Почакай малко…

Далече някъде, заобиколен от норманската хетерия, василевсът яздеше едрия си черен кон.

Иваница виждаше само сребърните искри на шлема му.

Колкото повече навлизаха в столицата, толкова по-широки и по-чисти ставаха улиците, толкова по-високи и по-величествени зданията. Навсякъде императорското шествие будеше предутринната дрямка на огромния град и тихите улици внезапно оживяваха от звън на оръжия и конски тропот. По прозорците набързо се спущаха пъстри сирийски килими, бледи сънени лица се тълпяха по врати и портики.

Ромеите очакваха василевсът да се върне през Златната порта, със златна колесница, с венец на глава, сред тържества и веселби. Но Исак Ангел дори не се отби в Света София, а се упъти направо за Влахернския дворец. Другояче бе мечтал той да се прибере. Със спокойно сърце и обистрена душа. А сега той знаеше, че мир ще има само докато младият пленник е в ръцете му. Кракът на Иваница не трябваше никога вече да напусне Визанс…

Никакво средство нямаше да се пожали, за да се привърже неопитното момче към Богоспасния град. О, ромеите добре умееха да привързват чужденци към себе си.