Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 21

Едва доловима усмивка трепна по Асеновите устни.

— Каква вест носите на българите? — попита нетърпеливо царят, като обръщаше коня си обратно към Ловеч. — Аз ще ви заведа дотам…

Ромеите го изгледаха недоверчиво и си размениха скрито взор, пълен с подозрение.

Кой беше този висок мъж с властен глас и корав, светъл поглед?

Писмото трябвало да се предаде лично на българския цар. Не знаели какво пише вътре. Ала се отнасяло нещо за българската царица и малкия й син. Те били пленници в лагера на василевса. Ромейският алагатор надникна в очите на търговеца, любопитен да види как ще се отрази на българина поразителната вест. Не му убягна бързият отчаян поглед, който непознатият метна към юношата с дългите къдрици, бързото пребледняване и на двамата.

Невероятна мисъл прекоси ромееца. Той обори чело в колебание. Да приеме ли услугите на двамата търговци, които предлагаха да го заведат в Ловеч, или най-добре да изпрати и тях като пленници при василевса?

В този миг срещу тях се зададе гъста редица конници. С радостни викове и шумни възклицания те се спуснаха към двамата непознати и ги обградиха.

— Брат ти Петър ни изпроводи да ви следваме на няколко поприща… — каза войводата Коча и сведе чело в дълбока почит, слагайки десница на гърди. — Не можехме да ви оставим сами да пътувате из тия друмове.

— Дайте писмото за царя — каза Асен на ромейския алагатор и протегна нетърпеливо и властно ръка. — Аз ще му го предам по-скоро от вас.

— Но аз трябва лично да го предам нему, за да получа отговор — каза ромеецът.

— Пред вас стои българският цар… — каза Асен.

„Ако Исак узнае, че е бил в ръцете ни и сме го изтървали, или ще ме убие, или ще ме ослепи“ — си помисли алигаторът и се вцепени от изненада и страх.

— По-скоро — изгърмя властният Асенов глас.

Ромеецът скочи от коня си, прегъна коляно, подаде императорското послание. Коча приближи запалена борина. Асен бързо разкъса печатите, преброди буквите на треперливата червена светлина. Василевсът пишеше, че решил да сключи вече траен мир с българите. Дотегнала му ненавистната бран между двата съседни народа. Бил готов да изпрати посолство за водене на преговори. Питаше за мястото, което би било най-удобно за сключване на мир.

Ала не питаше дали най-сетне Асен е съгласен да прекрати войната. Защото той беше уверен, че скъпият залог, който случайно бе попаднал в ръцете му, щеше да направи коравия българин по-отстъпчив и примирителен.

На края на писмото пишеше:

„Съгласен съм да върна царицата и малкия княз, ако вместо тях получа друг заложник, равен по знатност на тях.“

Асен и Иваница се спогледаха. Нямаше какво да избират. Трябваше да се съгласят.

— Приемам мира — отвърна царят на пратеника. — Съобщете на светлия си господар, че очаквам посолството му в твърдината на Боженица.

— Аз ще бъда заложникът — предложи Иваница, без да се колебае. — И мога още сега да замина. Царицата не бива да се тревожи повече в ромейския стан.