Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 20

В кратката, неравна борба седем българи паднаха мъртви, с прободени от копие или меч тела, останалите петима вързаха и обезоръжиха. Един от ромеите дръпна вратичката на колата и надникна. След малко в ръката му блесна кинжал. Той го захвърли далече към реката и погледна смаян другарите си:

— Една жена! Искаше да се самоубие!…

Ромеите слушаха поразени. Жена… По това време, тука, где отиваше, коя беше? След това се оттеглиха смутени. Непознатата бе подала от колата бледото си лице. В тъмните й очи гореше презрение и дързост. Тя полека слезе. В ръцете си държеше малко дете, което наблюдаваше с навъсени вежди и сърдити очи непознатите.

— Какво искате от мен? — попита непознатата по гръцки. — Пуснете ме да си вървя по пътя… Аз съм от Селви, отивам в Микре. Майка ми е там зле болна. Не чаках ли три месеца, докато траеха битките. Или да я заваря умряла?

Ромеите се спогледаха и се подсмихнаха. Прашната кола показваше по-дълъг път от тоя до Селви. А дванадесет конници съпровождаха най-знатни пътешественици.

— Коя си ти?

— Каква полза, ако научите името ми?

— Когато те заведем при нашия светъл господар, василевса Исак Ангел, той ще иска да знае какви почести дължи на пленницата си: като на високоблагородна болярка или като на знатна еснафка.

Жената побледня още повече, погледна детето си и не отвърна.

— Ако ти не отговориш, ще накараме хората ти да говорят вместо тебе.

Непознатата се усмихна, поклати глава:

— Моите хора говорят само когато аз им заповядам.

Един ромеец допря върха на ножа до гърлото на Дельо. Българинът спокойно го гледаше с хладен, безстрастен поглед. Тогава неволно очите на всички ромейци паднаха връз малкото дете. Ножът приближи до невинния младенец. Царицата изтръпна.

— Аз съм царица Елена, жената на Асена! — промълви тя със скован от ужас глас.

Викове на почуда и тържествуващо ликуване огласиха мрачевината. Пристигнаха още конници. Малкият Аен заплака, стискайки майка си за шията, отправяйки недоверчиви погледи към людете, които говореха неразбран език и държаха нож в ръка.

Поканиха царицата отново да се качи на колата си и я отправиха по посока на лагера на василевса. Щом се видя сама в колата, бедната жена изгуби всичката си смела дързост, притисна в безумен страх малкия до себе си, коленичи и с набраздено от сълзи лице пошъпна:

— Света Дево и ти чудотворецо Димитрий, спасете само него…

В това време Асен и Иваница, сред облаци прах, доближаваха Градница, надявайки се да намерят царицата в силната крепост. Опасността ги правеше дръзки. Затова, когато при един завой на друма се сблъскаха с десет ромейски конници, нито за миг не се изплашиха или разкаяха. Те очакваха това. Само бегло очите им се срещнаха и мълчаливо си рекоха:

— Дерзай!

Без да трепнат, те продължиха пътя си. Какво щяха да дирят странствуващите съгледвачи от двама мирни търговци? Ала началникът на отряда спря коня си и извика на двамата пътници да се върнат малко назад, за да ги питат нещо.

Асен и Иваница все пак останаха доста учудени, когато ромеите им казаха, че са пратеници до българския цар от василевса на Византия. Носели важна вест и с благодарност щели да научат от двамата пътници най-късия път до Ловчанската твърдина.