Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 16

С българите борбата бе мъчна, искаше равни и достойни по храброст и издръжливост противници. Защото това, което стенобитните машини на ромеите успяваха да разрушат през деня, през нощта българите го изграждаха с удивителна бързина и ловкост. А на два пъти смели защитници бяха излизали в беззвездна мрачевина, тайно се бяха промъкнали до стана на ромеите и бяха подпалили две от най-мощните им балисти.

От високите бойници дръзките жители на Хема хвърляха към „неприятелите си огромни камъни и гръцки огън, с който си служеха не по-зле, отколкото неговите изобретатели“. Жени и деца, които се бяха скрили от всички околни селища в крепостта, помагаха, с каквото могат, носеха оръжие на бранниците, деряха волските кожи, с които защитниците пазеха телата си от запалените борини, хвърлени от ромеите. Стари жени варяха в котли отровни билки и топяха в тях стрелите и върховете на копията. Девойки бъркаха вар за зидарите, които работеха непрестанно при разрушените стени.

Често между мъжете, които защищаваха бойниците от нападателите, можеха да се видят войници с дълги плитки, навити около челото, които се бранеха не по-зле от мъжете и братята си. Когато един ромейски войник успя да се изкачи на края на стълбата, издигната от подемната машина, и следван от десетина по-смели, завърза отчаяна ръчна борба със защитниците, мнозина видяха как една яка планинка захвърли счупеното си копие и започна бран със зъби и нокти, не позволявайки на ромееца да развее византийското знаме връз българската твърдина. В това време бранниците от съседната бойница дотичаха и помогнаха да се отблъснат нападателите, които непрестанно се изливаха от площадките и стълбите на подемните машини.

Щитоносците едва успяваха да закрият тялото на Асена, който обикаляше всички бойници и често сам вземаше лъка от ръцете на някой войник, за да пусне бръмчаща смъртоносна стрела към някой дързък нападател. Ала малцина знаеха, че леките рани, които Асен беше получил, всъщност го измъчваха повече, отколкото той си даваше вид, че ги понася с насмешка. Бавно заздравяваха, отнемаха покоя на нощите и кратките му почивки.

Той ядеше само това, което бе определено за всеки друг жител от обсадената крепост, спеше заедно с войниците, не се делеше за миг от войводите.

Може би верни изпитвани бяха успели вече да научат, че храните в Ловеч са на привършване, че българите се държат само благодарение на личното присъствие на храбрия Асен. Ала Исак Ангел нямаше повече търпение да чака. В началото на лятото той почна да изтегля войските си по посока на равното Загоре. Българите възликуваха. Врагът си отиваше без решителна победа, за която бе възмечтал. Мирът щеше да се сключи, ала в полза на българите. Техните условия щяха да бъдат основа за преговорите. Императорът на Византия бе разбрал, че ще трябва да се помири с неизбежното: да признае на полуострова новата държава.