Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 142

Ана въздъхва дълбоко и замайваща печал нахлува в младото й сърце — тъй весело, тъй безгрижно до вчера. Сълзи бликват от очите й. Укори загризват душата й. Безумница… Как бе дръзнала тя да отдаде всичките си мисли на гордия светъл княз… Как бе посмяла да остави сърцето си на опиянението на толкова невъзможни надежди. Безумница… Но тя знае. Никога вече радостна, волна песен няма да бликне от румените й устни, никога безгрижен смях няма да възликува по снежните й ланити… И смутената й душа в безнадеждна гордост скърби, че се е родила в такъв малък, скромен дом.

На следния ден архиепископът с целия клир отново отслужи молебен. Отново царското семейство мина сред нестихващите радостни възклицания на тълпата — този път в кочии, заградени от конници. Отново всички черкви забиха в ликуващи призиви. Последните топли слънчеви лъчи щедро обливаха празничния ден…

Но Ана не пожела да отиде на празненството. С отпуснати ръце и неподвижен взор тя седеше посърнала и безмълвна на миндерчето в стаичката си и не искаше нито да излезе, нито да потърси другарките си. Напразно майка й я одумваше, обикаляше безпокойно край нея и я разпитваше. Девойката мълчеше. Не й се излизаше никъде. Каква полза? Гдето и да отиде, тя знаеше, че няма да може да види княза, да чуе отново чудния му глас, да изпита чара на тъмния му взор…

— Ами защо заляга толкова да си шиеш новата руба? — продължаваше да я пита майка й. — Толкова я искаше, толкова й се радваше… Откога чакаше този ден, за да я облечеш… Защо? Чудно момиче! Какво му стана изведнъж? Пресвета Владичице, и ти, свети Димитре, свети Кузмане и Дамяне, някоя пламеница го е разкършила… Утре ще извикам баячката Каля. А сега дай един червен конец, отивам да накъсам босилек… Да те поръся…

— Недей, мамо. Нищо ми няма…

Едва следобед тя склони да излезе с другарките си на сбора при Света гора.

Целият град беше излязъл вън на простор да се повесели далеч от тесните, тъмни улички на крепостния град. Празнично облечени хора със засмени лица се блъскаха край панаирските бараки и разглеждаха стоката, донесена от всички краища на България и далечните чуждоземни пазари. Само веднъж в годината търновци виждаха толкова много, толкова скъпи и толкова разнообразни неща на едно място. Ана и другарките й се промъкваха от барака на барака и гледаха с жадни очи хубавите работи, които търговците с високи викове се мъчеха да нахвалят. Какво нямаше там! Скъпи византийски аксамити, копринени кърпи, египетски платове, златни, сребърни конци от Генуа, червени кожи, венециански сапуни, лаванда, мускус… Зад бараките, по-близо до града, се тълпяха чарди от свини, овце, коне, кози. Там се продаваше също месо от птици и дивеч, риба, ябълки, орехи, сушени плодове…

Всеки можеше да си купи това, което му е било на сърце цяла година. Виковете на продавачите се смесваха с глухите думкания на тъпаните, с високия писклив призив на гайдите, с крясъците на проповедници и фокусници. Под едно дърво се тълпеше голяма навалица около един богомил-странник, който заклинаше людете да не се увличат в бесовски изкушения. Недалеч от него биляр-целебник продаваше сухи жаби, човешки черепи и кости, вълчи сърца и прах от змийски кожи. Малко по-нататък двама едри борци събираха около себе си купове любопитни. И цялата тази пъстра тълпа от граждани, войскари, селяни, монаси, проповедници скитници се блъскаше с гръмки смехове, остри викове, крамоли, песни. С накривени до ухото ниски, сплеснати гугли и блеснали от вино очи момците се суетяха около девойките, които, задъхани, с пламнали лица, прехванати под ръка на дълги редици, разнасяха насам-натам ярките, весели петна на своите зелени, сини, жълти и червени руби. Някои от тях се залутваха из гората да дирят звездел за късмет… Много семейства си бяха постлали на пожълтелите есенни ливади и лакомо ядяха. Долу край реката се виеше лудо хоро…