Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 139

— От корен ще го изчистя това нечистиво племе — се заканваше царят. — Сто и петдесет години то вероломно владя нашите земи. Сега дойде ред да изкупува прегрешенията си.

Но вечерта, когато коленичи пред малката си походна икона на свети Димитър, сякаш мечът на Чудотвореца блесна по-ярко от всеки друг път в полумрака на шатрата, сред димящия мрачен пламък на борините.

И страшният цар изтръпна.

Сякаш пред знамение.

Глава VII

Наближаваше празникът на Солунския чудотворец.

Боляри, клирици, войводи, крепостни и себри напущаха кулите, манастирите, крепостите, градовете и стасите си и в дълги върволици, на коне и кочии или пеш се отправяха към престолния град, за да присъствуват на голямото тържество.

Постите на Чудотвореца почваха още двадесет и шест дни преди Димитровден, а службите и химните начеваха пет дни по-рано. Затова винаги през месец октомври стените на Търново с мъка побираха хилядите гости, дошли от цялото Загоре, от Лисечко краище, от Долна земя, от Крънската и от Карвунската хора, за да се поклонят пред чудотворния свят образ. От царския палат до най-сиромашката катуна всички бяха пламнали от трескаво нетърпение. Девойки бързаха да ушият за панаира най-хубавите си руби, да извезат най-пъстрите си кърпи. Младите момци си купуваха нови рунтави гугли, цървули и скараманги, войскарите си поръчваха оръжие в самоковите по Етъра. А в целия град се разливаше душна и опияняваща остра миризма на младо, кипящо вино.

На празника на Солунския чудотворец народът разгръщаше широко сърцето си на волното опиянение да живее и да се радва.

Сякаш никой друг в славния престолен град не изпитваше тъй силно този несдържан копнеж за радост и безумна забрава, както младият княз Йоан. Със светнали очи той следеше от прозореца на кулата си при Трапезица гъстите тълпи, които пълнеха улици и площади, блъскаха се по мостовете, напираха при градските порти. След това до късна нощ той оставаше буден и слушаше смътния шум на безпокойния град, далечния ек на песни и звуци от гусли и лютни, волните провиквания на закъснели странници. И всяка нова песен, всеки нов вик го караше да изтръпва и унило да оборва глава. Така му се искаше да излезе, да се смеси, да потъне в тази радостна тълпа, за миг да забрави себе си и всичките си високи задължения. Затова, когато на утрото, което предшествуваше великия празник, Йоан отново видя оная шумна навалица да нахлува с весел глъч из всички търновски улици, не можа да издържи и без да слуша мъмренията на майка си, повика брата си Александър и двамата младежи, съвсем сами, без охрана, излязоха да се разходят из гъмжащия град. Като минаха край кулата на великия боляр Сеслав, те повикаха и младия Добромир, по-големия син на протовестиара.

Тримата момци — Александър, висок и сух, невероятно рус и бял сред двамата си тъмнокоси и тъмнооки другари — весело се спуснаха по пътеката, която водеше към реката. Скоро те се смесиха с навалицата, която се трупаше по тесните улички. Хубостта на Йоана биеше на очи и търновци още преди да познаят княза, се взираха очаровани в стройния напет момък. После радостно смайване се разливаше по лицата им и с оживени възклицания те заграждаха и приветствуваха младите хора. Те отвръщаха смутени и зачервени, след това забързваха и изчезваха в тълпата.