Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 131

Чертежите, които лежаха на масата, бяха планове за укрепяването на Хемуса.

Царят плесна с ръце, поръча да им донесат гроздовица и малко сушено месо, след това продължи разговора с приятелите си.

— Тия дни очаквам да се върне вождът Зелгу с боляра Николина откъм Цурул. Дано ни донесат повече плячка, защото тия строежи ще погълнат пак много пари… — каза Иваница и неволно си спомни, че е обещал на Целгуба златна гривна с бисер и смарагди. Сякаш и гривната ще отиде да зида крепости, както огърлицата купи една катапулта повече — си помисли той и за миг лека неприязън трепна в сърцето му към неговата лекомислена жена.

— А пратениците за Рим още не са се върнали… — рече замислено княз Белота.

Високата осанка на княза беше все още тъй мощна и снажна, но вече гъсти кичури бели косми се примесваха в тъмнорусите му къдри. Взорът му беше станал още по-суров и пронизителен. От двете страни из носа му се спущаха две остри бръчки, които се губеха в къдравата му брада.

Иваница се навъси. Този беше най-мъчителният въпрос. Засега на юг Иванко във Филиповград, Хръс в Просек и Иван в Бургас залисваха василевса с неспирните си непокорства, вероломства и безкрайни изисквания. Никоя земя, никоя почит, никоя власт не бе достатъчна, за да успокои двамата изменници. Тъкмо докато българите добре се подготвяха за последната и решителна борба. Но мълчанието на папата, неприязнеността на съседите, които не искаха да пропуснат българските пратеници до Рим, силно безпокояха Иваница и близките му.

Горещото пладне вече преваляше и първите свежи часове на здрача нахлуха в стаята. Царят стана и каза:

— Хайде да отидем при жените, инак царица Мария пак ще се сърди.

При покръстването бяха нарекли младата царица Мария. Но почти всички продължаваха да я зоват с куманското й име.

В това време вратата буйно се отвори и един строен юноша влезе тичешком, като извика:

— Чичо, дошли са пратеници от Филиповград!

Живите му черни очи блестяха, радостна усмивка трептеше върху хубавите му пълни устни.

Мъжете се спогледаха? От Филиповград? Значи, от Иванко?

Това беше нечувано.

Какво можеше да иска Иванко, изменникът Иванко, от тях? Княз Белота скочи възмутен и предложи да изгонят пратеника. Слав настоя дори да се отреже главата му. Но царят заповяда да го доведат. Пратеникът беше българин. Като зърнаха подпечатания свитък в ръката му, вълна от омраза заля сърцата на присъствуващите, скръб и болка закипяха в жилите им. Но Калоян се овладя, стана и като отиде към пратеника, любезно го попита:

— Какво желае от мене твоят господар?

— Мир и съюз, велики царю. Съюз и обща борба срещу ромеите.

Мъжете отново се спогледаха смаяни. Калоян седна и закри очи с ръце. Съюз с убиеца на Асена и Петра…

„Борис ослепи сина си за България — отекна нещо в душата му — а ти, Калояне?… Асен и Петър дадоха живота си…“