Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 129

Калоян знаеше, че борбата ще бъде дълга и жестока, затова даваше на народа си време да събира сили.

А между това пратеници до папата се мъчеха предварително да осигурят трайността на възможната победа. Защото Калоян не бе само добър бранник, но и мъдър държавник и знаеше много добре, че всички усилия на едно храбро, но заобиколен с врагове племе ще бъдат винаги безплодни, щом зад гърба му не стои някой далечен, силен покровител.

Тогава такъв силен покровител можеше да бъде само папата.

И Калоян не се поколеба да се обърне към него.

Така бавно наближаваше краят на дванадесетия век…

Глава IV

Вече три пъти младата царица се ослушва дали няма да отекне конски тропот по широките плочи на двора, дали няма да се чуе дрънченето от веригата на подвижния мост, дали гласът на Калояна няма да прозвучи в преддверието и да облее с буйна радост младото й сърце, но в спокойната дрямка на това горещо юлско след пладне тя нямаше друга утеха, освен да слуша тихия равномерен говор на приятелката си Зоя. След потресението, което бе изпитала подир измяната на Иванко, Белотовата жена бе станала неузнаваема. Дръзкият огън в черните й очи бе угаснал, бурната неукротимост на движенията й бе изчезнала, заядливата присмехулност на думите й се бе стопила. Тя бе станала кротка и смирена като монахиня, лицето й бе малко повяхнало и отслабнало. И сега тя се мъчеше да разсее досадата на хубавата куманка с всевъзможни истории из живота на император Андроник и множеството му наложници, описваше й нравите на Визанс, красотата на великия град…

Изведнъж Целгуба прекъсна думите й, които очевидно не слушаше, и като въздъхна дълбоко, каза:

— Пак стана късно! Иваница ми беше обещал да отидем на лов за лисици. Вчера някакъв планинец ми донесе в дар един чудесен сокол. Така ми се искаше да изпитам прехвалените му способности… А ето че пак трябва да се отложи ловът… — и тя неволно сви устни.

Вратата се отвори и куманската прислужница на Целгуба влезе, като стъпваше безшумно с босите си крака. Царицата трепна и жадно се извърна, но като видя жената, по лицето й се изписа дълбоко разочарование.

— Какво има? — попита тя.

— Куманката тайнствено и виновно се усмихна.

— Деспот Борил иска да влезе за малко. Щял нещо да ти каже. Понеже царят се забавил, той щял сам да отиде на лов и искал да те покани да отидеш с него…

Радостен блясък светна в малките черни очи на Целгуба. Тя рипна пъргаво като котка и понечи да се спусне към вратата. Но Зоя скочи след нея и я спря.

— За бога, не отивай! И после… за една царица не е прилично да посреща вън гостите си. И освен това знаеш ли какво? Кажи му, че имаш гости и няма да можеш да отидеш.

— А лисиците, соколът…

На младата жена почти й се плачеше. Тя каза на прислужницата нещо по кумански и я прати вън. Мълча дълго, без да продума и без да вшие нито един бод в зелената коприна. Зоя изпитателно наблюдаваше лицето й и най-сетне забеляза как от черните клепки на царицата капна една сълза, която тя веднага се помъчи незабелязано да изтрие.