Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 127

Изведнъж някакви тежки стъпки прокънтяха над тях.

— Татко ще е! — извика по-младият и очите му радостно светнаха.

— Вярваш ли, че побирчията го е пуснал вече? — каза недоверчиво другото.

Момчетата затаиха дъх.

Някакъв непознат глас изгърмя навън:

— Няма ли тук хора? Отворете ми, за бога!

Овчарчетата се спогледаха изплашени. Малките им сърца забиха силно. Радул, по-големият, скокна, изкачи стъпалата, постоя в недоумение, след това бързо открехна вратата и каза:

— По-бърже, че дъждът ще влезе вкъщи.

След миг момчетата гледаха учудени и любопитни едрия мъж, който стоеше пред тях. Порои вода течаха от скъпите му одежди, мокрите му коси бяха залепнали по лицето му. Той седна на рогозката край огнището, простря ръце срещу огъня и попита:

— Сами ли сте тука? Где са баща ви и майка ви?

Децата бяха успели да се окопитят. По-голямото отвърна:

— Майка ни е на работа в полето, а баща ни е в града.

— На пазар ли?

— Не. Взе го побирчията, за да помага, като зидат новите стени на крепостта.

Непознатият се навъси.

— Защо го е взел да работи градски стени? Нали баща ви е манастирски парик?

Децата въздъхнаха и се спогледаха.

— Ти не изглеждаш да си от нашия край. Затова не познаваш побирчията Недко — каза Радул. — Ех, колко хора си патят от него…

— Защо не се оплачат на севаста?

Децата отново се спогледаха.

— На севаста ли? Та той е по-голям изедник и от побирчията. Лани цяло лято манастирските парици му работиха ангария моста край гората.

Непознатият се навъси още повече. Осветено от ярката светлина на огъня, мургавото му лице беше алено като бакър. От дрехите му се дигаше пара на големи облаци. Дългите му ботуши бяха от мека, скъпа кожа. Децата го гледаха със зяпнали уста.

— Чичо — се престраши по-голямото — ти откъдешен си? Ние сме виждали два пъти болярина Груица, но ти не си от неговите хора. Как си попаднал по нашия край?

Непознатият изгледа учуден приказливото дете и се усмихна.

— Когато спре дъждът, ще ми покажете ли пътя за манастира? — попита той.

Изведнъж вратата се отвори и една жена се показа, прегърбена под тежестта на голям товар лук. Децата радостно се затекоха към нея.

— Гост имаме, мамо, гост!

Жената остави товара, бавно се изправи, като подпря ръка на кръста си, и мрачно погледна непознатия. Лицето й, по което личеха следи от чудна красота, бе преждевременно застаряло и загрубяло. Наплашена и свикнала с всякакви произволи, тя не очакваше нищо добро от посещението на този богат чужденец.

Непознатият се извърна към нея и я поздрави с движение на ръката.

— Прощавай, стопанке — рече приветливо той. — Бурята ме свари тъкмо край вас. Имаш ли нещо за ядене?

Поуспокоена, жената пристъпи към него, поклони се три пъти и целуна ръкава на дрехата му.

— Добре дошъл, чужденецо, господ добро да ти дава. Да беше стопанинът ми вкъщи, щях по-добре да те нагостя. Но ще прощаваш. От четири недели той работи ангария в града и не може да припечели ни черна аспра за вкъщи. А пък продаваме месото, виното и житото. Сякаш не сме манастирски хора… Дай на епископа… дай на кефалията… На нас какво остава?