Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 114

Еднаква мисъл обзе и двамата мъже.

Вътрешният враг бе по-опасен. Защото бе непознат. Криеше се зад приятно усмихнати лица, зад дълбоко сведени в любоугодие чела, зад горещи клетви за вярност. Кой мамеше? Кой се представяше за лъжлив приятел? Кого да подозираш? Може би предателят бе наблизо. Може би най-довереният, най-преданият…

Петър въздъхна. Отново се отпусна тежко в креслото си.

До него стигна тихият глас на мъдрия архиепископ:

— Знаеш ли някога как Телериг узнал неверните си люде? Той писал на византийския император Константина, че му омръзнало да управлява такъв вироглав народ като неговия, че примерът на предшествениците му, избити от собствените си поданици, не му предвещава друго, освен насилствена смърт и че той се решил като хан Сабин да прекара края на живота си в мир и сигурност при императора. Но че нямало лица, на които да се довери, за да му помогнат да избяга с цялото си семейство в Цариград. И затова моли императора да му съобщи дали има някои приближени в България, които биха могли да му помогнат. Ако има, тогава да му изпрати веднага имената им, за да влезе във връзка с тях и да подготви бягството си… Глупавият Константин се хванал на примката. Изпратил на Телерига имената на всичките си предани люде в българския дворец. И, разбира се, още на следния ден, след като ханът получил имената им, приятелите на Византия били жестоко избити…

— Виж, това е работа за Иваница… — се усмихна Петър. — Той би могъл да измисли подобна дяволия…

Навън стражите чукаха с петиците на копията си в чест на някой знатен гост. Прислужникът бързо отметна завесата на вратата и пропусна едрата снага на логотета княз Белота.

Лицето му бе мрачно. Той поздрави и бързо се отправи към царя и архиепископа.

— Снощи Иванковите люде пак са се събирали у Николица. Няколко часа преди това у Николица дошъл търговец откъм юг с богато натоварени денкове: коприна, гребени от слонова кост, нанизи. И сигурно между лъскавите платове се е намирал и някой свитък от телешка кожа, подписан от новия императорски роднина — Алексей Иванко…

Логотетът се извърна настрана, сякаш заплюваше някой.

— Безстиден изменник! Станал началник на филиповградските войски, предназначени да запират нашите нападения. Поне да му я бяха дали неговата хубава Теодора! Ами отложили отново годежа…

— Вероятно искат първом да изпитат дали им е верен, дали служи добре на новите си господари… — въздъхна архиепископ Василий.

— Какво да сторя с Иванковите люде? — попита отново загрижено логотет Белота. — Иска ми се още утре да ги видя увиснали на въжето…

— Те не са опасни… Поне засега… — каза замислено Петър. — Ако ги преследваме, ще покажем, че се боим от тях…

— Все пак бих желал да знам какви послания си разменят с оня нечестивец в Цариград… — възкликна живо Белота. — Може би Иванко не е особено доволен от приема си у ромеите и мисли с тяхна помощ да се върне тук и да раздаде деспотски и севастократорски достойнства на тия негодници… Още днес ще пратя вест на пресветлия княз Иваница в Средец да натовари людете си да следят всеки пътник от юг и да го претърсват.