Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 111

Да, убиец бе той, жалък убиец и престъпник. Но нямаше ли милост и прошка? Ето, той даваше обет. Ще приеме помощта на ромеите, за да спаси живота и престола си. Ала при добра сгода той щеше да се отметне от тях и да поведе старата бран на българите за свобода и обединение…

Кроткият лик на светата Дева го гледаше студено и безстрастно. Светлите й очи се отвръщаха от вида на толкова човешка низост. Те не приемаха молбата му. Страшен студ нахлу в сърцето на молещия се. Всичко се отвръщаше от него. И бог, и народ.

На прага на черквата се мернаха сенки. Сподавени викове зовяха тихо царя. Иванко скочи.

— Бягай, спасявай се, царю честити!

— Какво става? Какво има?

— Градът се бунтува… Две стотни стрелци са се присъединили към него. Дирят те… Бягай!…

Навън се чуваше звън от кръстосано оръжие. Гневни викове отекваха все по-близо. Стражи обградиха цар Иванко с щитове и обнажени мечове. Дойдоха им на помощ копиеносци от крепостта.

Иванко успя да се укрие в покоите си, заключвайки по три пъти всяка врата.

Почна да не вярва никому. Боеше се от най-верните си хора. Караше да опитват храната му, преди да сложи нещо в устата. Три едри кучета го следваха неизменно, готови да разкъсат всекиго, който се докосне до господаря им. Едрата му снага измършавя. Лицето му посърна, очите му хлътнаха дълбоко, заградени от морави сенки. Хубавите му руси коси се изпъстриха с бели кичури.

Песни и вино му опротивяха. Сън не слизаше над морните му клепачи. Нова мисъл почна да го измъчва, грозна и противна. Но не му оставаше много време да избира. Ако Алексей се забавеше още няколко дни само, Иванко трябваше да избира между кинжала или позорното бягство. Всички го напущаха, всеки носеше вече в сърцето си желание за измяна и предаване.

Една нощ тъмна сянка изникна от водите на Етъра, преплувайки незабелязано до стените на крепостта. Глух глас позова на помощ. Стражите спуснаха отгоре въжени стълби и морният нощен гост се прехвърли със сетна сила през зъбците на бойниците. Отнесоха го полупримрял в помещението на блюстителите, дадоха му да сръбне люта ракия, разкопчаха дрехите му, за да диша по-леко. Когато червените пламъци на борината трепнаха над пребледнялото лице на бавно свестяващия се момък, всички нададоха викове на изненада и уплаха:

— Димитри! Княз Димитри!

Двамата братя се отделиха да говорят насаме. Когато Иванко разбра, че за втори път войските на императора са хвърлили оръжие, отказвайки да го следват в страшната за тях България, всяка надежда изчезна за него. Царският венец на Търново бе само далечен, невъзможен блян. Оставаше само едно. Да се бяга. По-скоро само, докато не бъде вече късно. Преди да узнаят привържениците му грозната вест за осуетената византийска помощ. Преди да разберат жителите на града и Петровите люде, че той е чакал ромейска помощ. Защото тогава казънта му щеше да бъде страшна. На четири коня щяха да завържат ръцете и краката на предателя, за да бъде разкъсан и тялото му разпръснато по четирите краища на света.