Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 109

Алексей нямаше мъжки чеда и се надяваше да омъжи отново двете си дъщери, които бяха останали вдовици още в ранна възраст, та да избере зетьове, които да го наследят на престола. Ирина бе по-стара и по-грозна. Ако хубавата Анна станеше монахиня, кой щеше да го наследи? Третата му дъщеря бе жена на сръбския велик жупан Стефан. А престол без наследник възбуждаше мечтите на много честолюбци…

Алексей кимна с глава:

— Иванко ще получи нашата помощ.

Тогава Димитри се хвърли на колене пред него и му благодари горещо. Дори дръзна да напомни и второто условие, на което държеше най-много Иванко.

— Покойният севастократор беше обещал дъщеря си Теодора за невеста на брата ми. Затова Иванко отказа да се венчае за годеницата си и възбуди гнева на Асена…

Анна дигна учудено вежди. Никога дотогава не бе мислила за женитба на дъщеря си. Ала защо не? Добре щеше да бъде, ако Теодора станеше българска царица. И веднага отговори:

— Аз нямам нищо против.

Когато жените се оттеглиха в гинекея, императорът свика военен съвет, на който присъствува и жена му. Решиха веднага да вдигнат войски и да потеглят към българската граница. Но кой щеше да води отрядите? Все пак не беше много приятно да навлезеш в ония опасни планински проходи дори и когато си приятел на търновския господар. Как щеше Петър да посрещне явяването на ромейските войски? Макар и изненадан откъм гърба, пак щеше да им даде достойна отпора.

А след два дни почваха в Хиподрома надбягванията между двама прочути бегачи. Можеше ли Алексей да напусне любимите си зрелища, да предприеме тоя ненавистен, опасен и чуден поход? И все пак такава блазнеща мисъл — да се сложи крак в непревземаемото Търново, да се разчисти с непристъпното размирно гнездо.

Този случай не биваше да се изпуща…

Начело на огромната войска бе протостратор Мануил Камица, братовчед на императора. От войските криеха целта на похода, за да не се научат Петровите люде и да ги посрещнат за бой. Мнозина от ромеите смятаха, че отиват да надзирават западната граница, други мислеха, че ще засилят защитниците на Филипопол.

С бранна песен на уста доближаваха българската граница. Подире им следваха безброй коли с храни, дрехи, съдове. Накрая бяха кухните и подвижните коли на танцувачките. Явно бе, че това не е никакъв поход, а по-скоро набег за разузнаване.

Все пак тайната, с която бе обвита целта им, дразнеше любопитството на войската. Ала колкото повече наближаваха Еркесията, толкова повече песента напущаше устните им. Когато завиха на запад, лицата им отново добиха приятен цвят. Ала щом отминаха Филипопол и се отправиха право на север, към крепостите на Крън и Копсис, уплаха завладя сърцата им.

Към България ги водеха…

Почнаха да се споглеждат изтръпнали. Някои престанаха да вървят. Заградиха протостратор Камица, отрупаха го с викове:

— Към коя страна ни водите?

— С кого ще трябва да се бием?

Мануил Камица мълчеше навъсен. Издаде само още по-строга заповед: да се продължи походът, без да се говори повече върху целите му. Но когато войската почна да събира редиците си към друмовете, които отвеждаха в тесните планински проходи на българските планини, тогава ромейските бойци решително отказаха да следват военачалниците си. Групи бунтовници вдигнаха заплашително оръжие срещу собствените си стратези, заглушавайки заповедите им с шумни викове.