Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 107

Не, този час не биваше да дойде никога. Защото то значеше кървава заплата, жестока мъст. Калопетър бе мекосърдечен, с милостив нрав, ала Иваница, Иваница, най-младото асеновско орле…

Той никога нямаше да прости за кръвта на брат си.

И в безпаметни пиршества новият цар прекарваше сред песни и вино безкрайните дни на очакването. Защото той чакаше спасение само от едно място.

От тия, които бяха толкова години техни врагове. От ромеите. Нямаше място за избор, за колебание.

Или помощта от ромеите, или секирата на палача.

Иванко напусна трапезата, остави пияните си другари и излезе да разхлади пламналото си чело. Той се подпря на бойницата, погледът му неволно се отправи към юг, жадно, трескаво.

Оттам щеше да дойде помощта.

Защо император Алексей се бавеше? Нима можеше да не приеме подобно лъстиво предложение? Та той щеше да му предаде Търново, тъй дълго мечтаната победа, покорството на възбунтувалите се против Византия…

Дали Димитър, брат му, бе успял да стигне до ромейските граници? Не бяха ли го уловили Петрови стражи, не бяха ли го ослепили или убили заради вероломната вест, която щеше да предаде?

Дано Димитър успееше да премине незабелязано Хема, дано, ако бъде заловен, успееше да унищожи Иванковото писмо до василевса… О, ако ромейската войска не дойдеше след две, най-много три седмици, всичко беше свършено.

Търново трябваше да се предаде от глад. И в този страшен час на разплата Иванко знаеше какво трябва да стори. Той сам щеше да забие меч в сърцето си. Но нямаше да падне в ръцете на разлютените Асенови привърженици, в ръцете на необуздания Иваница…

Снажният момък потръпна, затвори за миг очи. Внезапно тежко чувство задуши гърлото му. Как беше станала бедата? Как бе можал да дигне ръка въз Асена?

Как плененият севастократор бе успял да го помами, тъй да го уплете с лукавите си обещания.

Ах, слабостта към жените и към славата бе станала причина да погуби живота си. Как майсторски Исак бе нашъпнал бляскавите пленителни видения, които го бяха завлекли до престъплението.

Иванко цар… Как чудно се диплеше багреницата на стройните плещи на хубавеца… И до него Теодора, приказната красавица с лице, по-светло от снега, с очи, по-черни от най-мрачната нощ…

Нямаше вече връщане на назад. Всяко злосторство докарваше подир себе си друго. За да запази живот и престол, сега Иванко трябваше да подири помощта на заклетите си врагове. Тия, които бе побеждавал в толкова славни битки редом с храбрия си цар. И сега трябваше да чака спасение от Алексея…

Той се загледа в тихо заспалия стан на Петровите войски. Там нямаше тревога. Те бяха убедени в крайната си победа, времето работеше в тяхна полза. Новият цар се усмихна зловещо. Нека стражите им се разхождат с толкова бавна, самоуверена стъпка. Ако знаеха каква напаст ги дебне всеки миг откъм гърба… И той отново отправи нетърпелив взор към далечината. Там, от юг, щяха да дойдат спасителите и да пометат стана на обсадителите.