Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 105

— Вярно ли е това, което казваш, Славо?

— Не знам. Отиде ще знам. Така си шушнат из града.

Ромейката се изправи надменна и зловеща.

Без да каже нито дума, тя се спусна навън, изтича по стълбите и се метна на коня си. Мина край къщичката при Етъра и тихо похлопа. Стопанинът — технитарят Станой — подаде главата си.

— Ти ли си, светла княгиньо?

— Где е Иванко?

— Извикаха го в палата.

— А другите?

— Отидоха да събират хората си.

— Добре. Сбогом.

Ромейката препусна към дома си, дигна всичките си слуги, целуна спящата Белослава, прекръсти я и като взе със себе си петима телохранители, полетя по друма за Дръстър.

— Боже, боже, дано Белота не е заминал за Карвуна — се молеше ромейката и вятърът изсушаваше едрите сълзи, които капеха по бузите й. — Боже, ще простиш ли мене грешната?

Горе, в Иванковата кула, Слава лежеше безчувствена на земята.

В това време царят нетърпеливо се разхождаше с Клеми, нервни стъпки от стена до стена в приемната на новия палат.

Три златни свещника осветяваха тази широка, сводеста стая, укрепена с тънки мраморни колони. Пъстра мозайка покриваше пода с хубави бледочервени, зелени и сини съчетания на скъпи мрамори. В един голям пезул на източната стена стоеше скъпа, позлатена древна икона. Покрай стените обикаляха миндери, постлани с многоцветни копринени килими.

Царят спря при отворения прозорец. Една жила ядовито сечеше челото му. Отдалече се зачу конски тропот. В тишината на нощта ясно се чу дрънченего на веригите и скрипците на подвижния мост. Тъмният силует на войскаря върху площадката на кулата за миг се спря, наведе се малко, след това спокойно продължи да се разхожда нагоре-надолу с копие до рамото. Един конник прекоси двора и влезе в палата.

След малко на прага се появи Иванко.

Беше много бледен. Неуловима усмивка гърчеше левия ъгъл на устата му.

Царят го гледаше мълчалив.

Измама цъфтеше по лицето на предателя. И той не се мъчеше да я скрие. Верни бяха, значи, думите на Белота.

„Пази се от Иванко. Много често го виждам да шушне с Исак Комнин.“

О! Асен знаеше да се справя с предатели. Нека всички видят как се наказват изменниците. За урок и за пример. Брат му да беше — и него чакаше същото.

— Ще признаеш ли вината си?

— Нищо не признавам, Белгуне!

— Вярно ли е, че си щял да викаш ромеите на помощ, за да те провъзгласят за цар?

— Клевети са това, Белгуне…

— Предател! И как посмя да посегнеш на моя дом?…

— Детето на Слава не е от мене!

— Лъжец!

Ярост разтрепери царската десница. Той обнажи меч.

— Пази се, Иванко!

Но бърз като мълния, болярът го изпревари и след кратък двубой острието на меча му се заби в гърдите на Асена.

Без да издаде нито един звук, царят направи две крачки назад, наведе се, помъчи се да вдигне изтървания си меч и изведнъж рухна върху лявото си рамо на пода.

Алена кръв бързо образуваше тъмна локва около него.

В съседната стая екна страшен нечовешки вик.

Царицата бе чула шума на падащото тяло и бледа като призрак се яви на прага. Очите и се спряха върху падналия. След това потърсиха. Иванко беше изчезнал.

Тя се хвърли към мъжа си, коленичи, с безумни слова дигна главата му, около нея се тълпяха разплакани, викащи хора, старата царица припадна до сина си, някой даваше с висок глас бързи заповеди, щитове и копия остро дрънчаха по стълбите и преддверието, нечия ръка измъкна кървавия меч. Елена държеше с две ръце главата на царя и го заклинаше да живее, да каже нещо, да продума…