Читать «Ао куку» онлайн - страница 3

Ао куку, ао куку, Стане! Стани, Стане, стани, лепа Стане! Стани, Стане, дома да те водим! Че ти станем братец и сестрица! Че ти станем бащица и майкя! Че ти станем либе дор до гроба! Стани, Стане, стани, лепа Стане!

Подкара я така и не спира. Откъде намери тия думи от хубави по-хубави, от жални по-жални. Сръбкините завдигаха крайчетата на черните забрадки към очите си. Ама гледаме и Милко се отвори на сълзи.

Сбърках се. Не му знаех живота. От пленничеството само го знаех. Сигур „кукляше“ за сирота Стана, а си припомняше я годеница, я негова си севда. Така, ама Милко задърпа яката на куртката, че я скине. И подрежда думи, край нямат. Вечер щял „свилени коси“ на Стана да реши, заран „с бистра роса да я мие“ — мале мила!

Слушаха го жените, слушаха, па се сурнаха на колене и като него на глас занареждаха. Войник от охраната не издържа, прескочи зида, изтърча и хвана пленника за рамото:

— Бугарине! Бугарине!…

Милко продума, без да го погледне:

— Мани ме, бре — душа ми плаче!

Войникът го подзе под мишниците да го вдигне и отвлече настрани. Пленникът се сви на кълбо и „кукля ли кукля“. Прескочихме зида и с общи усилия откъснахме оплаквача. Някой от охраната, за да му отвлече вниманието, рече:

— Певай песне, али као тия, ща ни сваки ден певаш!

Милко, пребелял като платно, отговори:

— Данас певам сада йедно песму — Станината!

Натрупахме се всички и го закандардисвахме. Янко Сипаничавия го раздруса:

— Айде бре, не май се!

Разтри чело, като да се буди от сън, замисли се и подхвана:

Два са бора ред по редом расли. Между им ела тънковита. Бори расли горе, на високо, засеняли ела тънковита от зли бури, от студени хали. Не ми били два бора високи, най ми били два брата рождени — помежду им Елица сестрица…

Работата съвсем се обърка. Песента отведе пак към Стана и нейните загинали братя. Останала е без закрила и „злите бури“ повалили и нея. Току-що утихнали, жените занареждаха: „Стане, Стане, сиротиньо лепа…“

Тука вече не се сдържахме ни пленници, ни охрана. Очите ни се напълниха. Неколцина се обърнаха гърбом — срам ги беше и от жените, и от себе си. Войник от охраната изхлипа:

— Брача бугаре!… Брача бугаре!…

— Каква е тая судбиня наша? — изхлипа друг.

— За братя, братя сме, а защо… — не довърши Сипаничавия.

Някой от сръбските войници го прегърна. Това дойде като знак — запрегръщахме се един през друг. Ако беше най-големото началство, нямаше да стане така, ама замина нанякъде с файтон.

Прегръщахме се ние, а сръбкините сипеха половници хляб на платнището. Но едното платнище не стигна, та донесохме още. Тоя хляб ни спаси от гладна смърт.

Още в гробищата ядохме, както се казва, като попски чеда на Задушница. С нас ядяха и войниците от охраната. Имаше не само хляб, а и сирене, парчета месо, комати, натопени в мед. За всеки случай турихме пост да не би да ни изненада началството. Да ти кажа, сине, от тия баш началства най си пати народецът. Инак хората навсякъде са си хора.

По-после питахме Милко:

— Абе, ти да не би на майтап да ги върши тия работи?

А Милко:

— Какъв майтап? Като видех снимката, дойде така, та нещо ми стана…