Читать «Ао куку» онлайн

Добри Жотев

Ао куку

Цяло денонощие никой не излезе от кръчмата. Мъжете седяха и я караха на джанковица и мезета. Жените им, принудени сами да носят и къщната работа, и тичането около стоката в подобни случаи, не ги оставяха на мира. Ту една, ту друга притичваха на мегдана, за да призовават с цяло гърло и люти клетви своя самозабравил се стопанин.

Този път такова нещо не се забелязваше. Ако баща ми продължаваше да пее не едно, а три денонощия, пак нищо нямаше да се случи — жените ще вършат всичко и макар отдалече, ще надават ухо.

Песните му чет нямаха. Питал съм го дали между всички тези песни не пее и лично негови си. Отричаше, но аз не му вярвах. Все ми се струваше, че минава и някои свои съчинения за народни. Нали ще им падне цената. Всеки от слушателите ще се усмихне: „Я па тоя, уж народна песен, а она — негова!“ Само веднъж призна за две, но може да го е направил колкото да не ми чупи хатъра. Така и останах с неудовлетворено любопитство.

Вкъщи се прибра надвечер и ме попита:

— Що четеш, сине?

— По история — отвърнах, — за войните.

Той поседна и се замисли:

— Пленник бех по онова време. У Сърбия бех пленник. Що гладория беше, не ти е работа. Даваха ни боб, с пушка да гониш зърната. Леба само името му леб. Ребрата ни се броеха като на единаци. Некои болни легнаха, други преплитаха нозе — а̀ излезне по-силен вятър, а̀ ги събори. Вадехме камъни близо до селско гробище. Ръцете ни се напукаха също сушава земя.

А имаше един Милко. Ту ушите си като магаре клепа, ту на разноглед се прави, дума каже — смех те напуши. Запее ли, само седи и слушай. Тамънеше ги и жални, и весели — сърце да ти скине. Ама гладорията и нему подсече нозете. Заприлича на паяжина — да минеш през него.

Една заран, станал, не станал, се удари по челото:

— Брей, кучища гладни, днеска е Задушница!

— Нека си е Задушница — измърмориха.

А Милко:

— Гламави сте вие, гламави!

— Ти си гламав — сопна се Янко Сипаничавия.

— Не съм — отсече той, — сръбкините че дойдат на гробищата с погачи — за умрелите.

— Ти да не си нещо умрел? — скара му се Янко.

— Абе, още не съм умрел, ама само на баш умрелите леб не им требе.

— Каква си я намислил? — изгледа го с бялото Сипаничавия.

— Че идем на гробищата — навъси се заинатено Милко — леб да просим!

Янко го почукна по остриганата пленническа глава:

— Те това е! От гладорията кой болен легна, кой без нозе остана, а тоя полуде!

— Полудел, не полудел, че идем. И едно платнище че земем, та с него леба да донесем.

— Леб не знам, ама тебе че те донесеме на платнището.

Милко си затрая, взема едно платнище и… накъде гробищата. Охраната, сръбски войници чуха и видяха всичко, ама нищо никой не рече — и на тях им беше дотегнала войната.

Милко стигна, простре платнището пред гробищната врата и седна до него от турски, също божек. Зададе се първата сръбкиня с черна кърпа на главата и бохча в ръка. Щом го наближи, из един път се втрещи:

— Ща радиш овде, църни бугарине?

Не знам дали баш по сръбски съм го запомнил, ама така ми е останало у главата. И Милко не знаеше езика, та се мъчеше да го докара колко може. Било е голяма мешавина от нашенския говор и някои сръбски думи.